Аш имаше чувството, че Джоун положи вътрешно усилие, сякаш се вземаше в ръце и си припомняше къде се намира.
— Ами — почти плахо започна тя — не смятам, че е възможно да е предложил брак на момичето.
— Човек никога не знае — отсече Джъдсън. — Моето впечатление е, че Фреди е направил предложение. Струва ми се също така, че през последните дни нещо му тежи на сърцето. Онзи ден, преди да тръгне с милорд за Лондон, се държа много странно. А откак се върна, направо не е на себе си. Освен това знам, че с голям интерес следеше делото на лорд Стокхийт, защото изрязваше от вестниците всички статии за него. Видях ги лично, когато един ден търсих нещо в нещата му.
Бийч се изкашля — знак, че възнамерява да монополизира разговора.
— Във всеки случай, госпожице Симпсън — тежко изрече той, — когато нещата се разраснат до такава степен, че се намесят съдебни заседатели, избирани от Нисшите Слоеве и вечно в лошо настроение, не е задължително да има категорично обещание за женитба. При Социалистическия Бяс, който ги е обзел, са толкова щастливи от възможността да навредят на Някого От Нас, че го правят и в отсъствие на обещание за женитба. Стигат им няколко по-пламенни изрази на възхита. Вероятно помните делото Хейвант, когато съдиха младия лорд Маунт Анвил. Работата е там, че Анархията Взема Връх над силната ръка и Нисшите Слоеве започват да си Вирят Носа. За всичко са виновни ония евтини вестничета. Те изкушават нисшите класи да си вирят носа. Тази сутрин например трябваше сурово да смъмря младия Джеймс, лакея. Навремето беше приличен младеж, гледаше си съвестно работата и отдаваше съответното уважение на хората, но от всичко това сега няма и следа. И защо? Защото преди шест месеца получи ревматичен пристъп и прояви дързостта да изпрати снимката си заедно с изявлението, че лечебното масло на Уокингшо го е изцерило от адска агония, които бяха отпечатани в десетина вестника, и това беше краят на Джеймс. Навири нос и не дава пет пари за нищо.
— Единствено мога да кажа — намеси се отново Джъдсън, — че се моля Богу нищо такова да не се случи на Фреди, защото не всяко момиче би се съгласило да го вземе.
Присъстващите изразиха съгласието си с тази истина с одобрително мърморене.
— А вашата госпожица Питърс — толерантно продължи Джъдсън — ми прилича на много мила млада дама.
— Ще се зарадва да чуе мнението ви — не се стърпя Джоун.
— Джоун Валънтайн! — извика внезапно Джъдсън и стовари ръце на масата. — Сетих се. Това беше името на момичето, на което Фреди написа толкова писма и посвети не едно стихотворение. И точно на нея от самото начало силно ми заприличахте, госпожице Симпсън. Вие сте жива двойница на Фредивата госпожица Джоун Валънтайн.
Аш не се отличаваше със способността да съобразява бързо, но в дадения случай вероятно шокът от това разкритие, съчетан с факта, че светкавично трябваше да се направи нещо, за да не стане объркването на Джоун съвсем очевидно за всички, пробуди интелигентността му. Джоун, обикновено толкова самоуверена и изобретателна, в момента бе сломена. Беше пребледняла и очите й срещнаха погледа на Аш с изражението на погнато животно.
Трябваше да се направи нещо драстично, за да се отвлече вниманието на компанията. Прост опит да се смени темата на разговора щеше да е безполезен.
Аш бе осенен от вдъхновение.
В дните на детството му в Мъч Мидълфорд непрекъснато бягаше от неделното училище само и само да си осигури компанията на Еди Уофълс — всепризнатото Лошо Момче на околността. Не го привличаха единствено очарователните беседи с Еди, въпреки че и те не бяха за пренебрегване, а най-вече умението му да дава превъзходна звукова имитация на биещи се в задния двор котки. Аш знаеше, че няма да намери покой, докато не усвои тази дарба от баш майстора. С течение на времето успя. Може би именно тези негови отсъствия от неделното училище в името на Изкуството в по-късните години го бяха направили доста неуверен по въпроса за царете юдейски, но усвоеното с много труд майсторство го бе превърнало в търсен гост на всички сбирки в Оксфорд. То спаси положението и сега.
— Чували ли сте как побеснели котки се бият в заден двор? — небрежно попита той съседката си госпожица Уилоуби.
Миг по-късно изпълнението му започна с пълна сила.
Младият господин Еди Уофълс, вложил много труд и енергия в обучението на последователя си, беше успял да постигне омировско звучене на котешката битка. Неприятните звуци започваха с ниско гъргорене, на което се отговаряше с няколко тона по-висок и малко по-скандалджийски писък. Мигновеното мълчание биваше последвано от протяжен стон, напомнящ вой на вятъра, след който започваше злобно ръмжене. В отговор следваха няколко остри изписквания. След това и двете страни в битката се отдаваха на недоволно виене, което ставаше все по-високо и гръмогласно, докато въздухът не се изпълнеше с наелектризиращо послание за злонамереност. И тогава, след поредната напрегната пауза, започваше Войната — шумна и всепоглъщаща. Ако сте имали възможността да стоите до младия господин Уофълс по време на изпълнението му, щяхте да изживеете почти всеки миг от този сложен бой и да забележите кога едната или другата враждуваща страна печели краткотрайно надмощие. Битката бе епична. Нанасяха се и се понасяха коварни удари и въображението виждаше как снопчета козина хвърчат наоколо. Суматохата ставаше все по-гръмка, докато най-сетне след едно умело кресчендо настъпваше тишина, нарушавана от немощно, безсилно стенание.