Такъв бе котешкият бой на младия господин Еди Уофълс и Аш, макар че не можеше да се мери с майстора, както се полага на един ученик, все пак го възпроизвеждаше вярно и енергично.
Ако ви кажа, че вниманието на компанията бе отклонено от господин Джъдсън и забележките му поради необичайните звуци, разнесли се от устата на Аш, ще ви поднеса само размито подобие на сензацията, предизвикана от усилията му. Най-напред настъпи смаяно мълчание, прерастващо в недоволство. Икономът Бийч беше зяпнал с вид по-апоплектичен от всякога, сякаш ставаше свидетел на чудо. По лицата на останалите можеха да се забележат отсенки на всички видове чувства. Подобна случка недвусмислено би била по-уместна в католическа катедрала, отколкото в Залата на иконома в замъка Бландингс. Когато последният отглас от котешката битка заглъхна, над стаята надвисна тежко мълчание.
Аш се обърна към госпожица Уилоуби.
— Ето така — рече. — Тъкмо разправях на госпожица Уилоуби — добави извинително той — за котките в Лондон. Голямо мъчение са.
В продължение на две-три секунди обществената му репутация се клатеше на ръба на пропастта, докато компанията преценяваше какво бе извършил. Че беше нещо ново — беше, но смешно ли бе или вулгарно? Нищо не ужасява висшата прислуга повече от вулгарността. Точно по този въпрос Залата на иконома се мъчеше да вземе решение.
И тогава госпожица Уилоуби отметна назад хубавата си главица и звънливият й смях се понесе до тавана. В този момент компанията взе решение. Всички се засмяха. Всички настояваха Аш да го направи още веднъж. Аш го направи. Всички станаха негови приятели и почитатели.
Всички освен иконома Бийч. Икономът Бийч бе шокиран до мозъка на костите си. Прихлупените му от дебели клепачи очи неодобрително се впиха в Аш.
На иконома Бийч му се струваше, че този младеж Марсън си е Навирил Носа.
Аш видя до себе си Джоун. Вечерята беше свършила и вечерящите се отправяха към Залата на домоуправителката.
— Благодаря ви, господин Марсън. Постъпихте много мило и много умно. — Очите и закачливо святкаха. — Но на какъв ужасен риск се изложихте. Превърнахте се в гвоздея на вечерта, но можехте и много лесно да станете парий в обществото. Опасявам се, че въпреки успеха, който пожънахте, господин Бийч не одобри постъпката ви.
— И аз храня същите опасения. След минутка отивам да му направя малко вятър и да изгладя нещата.
Джоун понижи глас.
— Всичко, казано от онова отвратително дребно човече, е истина. Той наистина ми писа писма. Разбира се, аз отдавна ги унищожих.
— Но идването ви тук не е ли прекалено опасно? Той би могъл да ви познае. Това би ви поставило в неприятно положение.
— Никога не съм се срещала лично с него. Той само ми пишеше писма. Когато тази вечер дойде на гарата да ни посрещне, ме изгледа стреснато, тъй че вероятно помни как изглеждам. Но Алин сигурно му е казала, че името ми е Симпсън.
— Но оня Джъдсън заяви, че е обзет от мрачни размишления. Мисля, че трябва да го успокоите.
— Господин Джъдсън дава прекалено вихърна воля на въображението си. Фреди вече не е отчаян. Изпрати ми в Лондон един отвратителен шишкав дребосък на име Джоунс да говорим за писмата и аз му обясних, че съм ги унищожила. Сигурно вече му го е съобщил.
— Разбирам.
Стигнаха до Залата на домоуправителката. Господин Бийч стоеше пред камината. Аш се приближи до него.
Не беше лесно да се умилостиви господин Бийч. Аш опита с всякакви съблазнителни теми. Спомена отекли крака, размахваше апетитно под носа на господин Бийч лигавицата на стомаха му, но икономът оставаше недосегаем. Едва когато Аш заговори за музея, в очите му трепна искрица оживление.