Господин Бийч се гордееше с музея на замъка Бландингс. Музеят бе станал причина той да види името си в печата за пръв и последен път в своя живот. Преди една година представител на „Интелиджънсър енд Екоу“ от съседния град Блачфорд бе посетил замъка по поръчение на вестника и беше започнал един параграф от статията си с думите: „Под егидата на господин Бийч, моя любезен чичероне, посетих и музея на Негово благородие…“. Господин Бийч беше скътал изрезката в специално чекмедже на писалището си.
Отговори почти любезно на въпросите на Аш. Да, виждал бил скарабея (произнесе го „скръбея“), който господин Питърс подарил на милорд. Разбрал, че милорд извънредно високо ценял скръбея от господин Питърс. Бил чул господин Бакстър да обяснява на милорд, че е извънредно ценен.
— Господин Бийч — рече Аш, — дали не бихте ме завели да разгледам музея на лорд Емсуърт?
Господин Бийч го измери с тежък поглед.
— За мен ще бъде удоволствие да ви заведа да разгледате музея на Негово благородие — отвърна той.
VI
Човек може да си обясни необмислената постъпка, която извърши господин Питърс веднага след вечеря, само с нервността, обзела го след разговора му с Аш в спалнята.
Малко след вечеря господин Питърс бе в опасно по своята безразсъдност настроение. Докато другите се хранеха, той страдаше. Главният готвач на Бландингс бе надминал себе си в чест на гостите и бе сътворил поредица от блюда, които в по-щастливите си дни господин Питърс би омел без остатък. Да си принуден от здравословни съображения да гледаш как се изнизват покрай теб, е достатъчно, за да сриташ болезнено и най-заинатения оптимизъм. Думи не могат да опишат мъките на господин Питърс. Пирове като тазвечерния се превръщаха за него в безброй бойни полета, на които се сражаваха гуша за гуша Лакомията и Въздържанието.
През цялата вечер си мислеше за отпора, даден му от Аш, и за ужасиите, които щяха да произтекат от този отпор. Един от най-мъчителните спомени на господин Питърс бе двуседмичното му гостуване у господин Уилям Мълдун в прочутия му Център за възстановяване на здравето в Уайт Плейнс, щата Ню Йорк. Убеди го да отиде един негов събрат по милионерство, когото дотогава бе смятал за свой приятел. Споменът за студените душове на господин Мълдун и системите от енергични физически упражнения бе и щеше да бъде вовеки жив в паметта му.
Мисълта, че под вещото ръководство на Аш ще върши сам това, което бе изтърпял в компанията на други несретници при Мълдун, смразяваше сърцето му. Знаеше какво представляват тия откачени на тема здраве кукуригупетльовци, които са убедени, че всички неразположения, от които страдат простосмъртните, могат да се оправят със студени душове и бързи разходки. Всички си мязаха като от един дол крастави магарета и само гледаха да убият човека. Един от най-тежките му кошмари беше, че е отново при Мълдун и влачи коня си нагоре по стръмния хълм до селото, а единствената награда, която го очаква, е смътната перспектива да го приберат в затвора Синг-Синг.
Не можеше да го понесе. По-добре да го обесят. Щеше да откаже на Аш.
Но ако откажеше на Аш, онзи щеше да си тръгне и тогава кой ще му възвърне загубения скарабей?
Дилемата поглъщаше вниманието му до края на вечерята. Стана от масата с размътена глава и взе да се шляе безцелно из замъка.
И тогава някак си се озова сам в парадния вестибюл, на четири метра от незаключената врата на музея.
Не осмисли веднага този факт. Беше дошъл в парадния вестибюл, защото неговата усамотеност отговаряше на настроението му. Едва след като изпуши пурата си (Аш не би могъл да му забрани да пуши след вечеря), внезапно му просветна, че би могъл да намери сам решение на проблема си. Кратка минутка на решителни действия и скарабеят отново щеше да е негов, а заплахата от лечението на Аш щеше да е в миналото.
Огледа се. Да, беше сам.
От момента, в който болезнената раздяла със скарабея завладя съзнанието му, господин Питърс дори за миг не беше си представял, че може да си възстанови собствеността собственоръчно. Перспективата за неприятностите, които биха могли да възникнат, беше достатъчно отблъскваща и той приемаше подобно действие за изключено. Рискът бе прекалено голям и поради това дори не беше разсъждавал върху него.
Но сега се оказа в положение, когато рискът можеше да се пренебрегне. И той подобно на Аш винаги си беше представял възвръщането на скарабея като деяние, достойно за тъмните доби, като дързък акт, който трябва да се извърши под покрова на съня, налегнал обитателите на замъка. Че ще възникне възможност спокойно да влезе в музея и да излезе от него с Хеопса в джоба си, въобще не беше му минавало през ума.