Науката с всичките си триумфални достижения все още не е открила правилния отговор, който трябва да даде млад мъж, изпаднал в тежкото положение да му се извинява хубаво момиче. Ако не отговори въобще, ще бъде взет за злопаметен темерут. Ако пък каже нещо, сто на сто ще е глупост. Докато се колебаеше коя злина да предпочете, погледът на Аш случайно попадна върху листа, над който бе мъдрувал толкова време.
— Какво значи „смъртоносен жезъл“? — попита той.
— Моля?
— „Смъртоносен жезъл“.
— Не разбирам.
Нелепият ход на разговора се оказа прекален за Аш и той избухна в смях. Секунда по-късно и момичето последва примера му. Смущението им моментално се изпари.
— Май ме имате за откачен? — попита Аш.
— Разбира се — отвърна момичето.
— Точно натам се бях запътил, ако не бяхте влезли в стаята.
— Защо?
— Опитвам се да напиша детективска история.
— Аз пък тъкмо се питах дали не сте писател.
— И вие ли пишете?
— Да. Чели ли сте „Сплетни за всеки дом“?
— Никога.
— Браво. Това е отвратително жълто вестниче, пълно с пунктирани кройки и съвети за нещастно влюбени. Всяка седмица пиша по една колонка под различни имена. Във Всеки материал се говори за някой херцог или граф. Повдига ми се от тях.
— Съчувствам ви — твърдо отсече Аш, — но се отклоняваме от темата. Какво значи „смъртоносен жезъл“?
— Смъртоносен жезъл?
— Смъртоносен жезъл.
Момичето замислено се намръщи.
— Както всекиму е известно, това е свещен жезъл от абанос, откраднат от индуски храм, който трябва да носи неизбежна смърт на всеки свой притежател. Героят се сдобива с него по една случайност, а жреците го издирват и започват да му изпращат заплашителни писма. Какво друго би могло да бъде?
Аш не съумя да обуздае възторга си.
— Това е гениално!
— Ами…
— Абсолютно гениално. Всичко ми се изясни. Героят се обажда на Гридли Куейл и това надуто магаре решава загадката благодарение на редица гнусни съвпадения. И с това приключва работата ми за месеца.
Тя го загледа с интерес.
— Да не би вие да сте авторът на „Гридли Куейл“?
— Само не ми казвайте, че го четете.
— Опазил ме Бог. Но приключенията му се публикуват от същата компания, която издава „Сплетни за всеки дом“ и понякога, докато чакам да ме приеме редакторката, не мога да не забележа кориците на някои от тях.
Аш се почувства като човек, срещнал на пустинен остров приятел от детинство.
— „Мамут“ публикува и ваши неща? Значи сме съратници по неволя, крепостни на един и същ феодал. Трябва да станем приятели. Ще станем ли приятели?
— Ще бъда очарована.
— Искате ли да си стиснем ръцете, да седнем и да побеседваме за съдбите си?
— Но аз ви отклоних от работата.
— Акт на милосърдие.
Тя седна. Сядането е просто действие, но като всичко останало и то разкрива характера на човека. Начинът, по който момичето го извърши, напълно удовлетвори Аш. Нито седна на ръба на стола като човек, готов да побегне на секундата, нито се разположи в креслото като гост, възнамеряващ да остане до идната неделя. Държеше се в необичайната ситуация с непреднамерена самоувереност, която неудържимо го очарова. Етикетът на улица Аръндел не е строг, но въпреки това момиче, заемащо предна стая на първия етаж, би било извинено, ако прояви учудване или колебание при покана за сърдечен разговор от страна на млад мъж от втория етаж, когото познава от пет минути. Но между безпаричните обитатели на големите градове неизбежно възниква усещането за принадлежност към една и съща масонска ложа.
— Да се запознаем ли? — започна Аш. — Или госпожа Бел вече ви е казала името ми? Отскоро сте тук, нали?
— Наех стаята онзи ден. Но щом сте авторът на Гридли Куейл, името ви трябва да е Феликс Клоувли, нали?
— Велики Боже, не! Как ви мина през ума, че човек може да се казва Феликс Клоувли? Не, това е мантията, под която крия позора си. Истинското ми име е Марсън. Аш Марсън. А вашето?
— Валънтайн. Джоун Валънтайн.
— Вие ли ще започнете с историята на живота си или аз?
— Не съм сигурна, че животът ми изобщо има някаква история.
— Хайде, хайде!
— Честна дума.
— Помислете още веднъж. Все пак разполагаме с някакво начало. Нали сте родена?
— Да.
— Къде?
— В Лондон.
— Ето че нещата потръгнаха. Аз пък съм роден в Мъч Мидълфорд.
— Не съм го чувала.
— Странно! А аз така добре познавам вашето родно място. Е, още не съм направил Мъч Мидълфорд прочут. Всъщност се съмнявам, че някога ще успея. Започвам да проумявам, че съм един обикновен неудачник.
— На колко сте години?