И все пак сега тази възможност се изтъпани пред него с цялата си простота и се искаше единствено да се възползва от нея. Вратата на музея не беше дори затворена. От мястото, където беше застанал, виждаше, че е открехната.
Предпазливо се приближи към нея — не по права линия като човек, отиващ в музей, а на зиг-заг като безцелно шляещ се. От време на време хвърляше крадливи погледи през рамо.
Стигна до вратата, поколеба се и я отмина. Обърна се, стигна отново до нея и пак я отмина. Замръзна неподвижно, като оглеждаше вестибюла, и в пристъп на решимост се втурна към вратата и се стрелна вътре като заек.
В същия миг Незаменимия Бакстър, който от скривалището си зад една колона в галерията, опасваща около две трети от вестибюла, от няколко минути наблюдаваше със значителен интерес странните маньоври на почетния гост, започна да слиза по стълбите.
Рупърт Бакстър, неуморимият личен секретар на граф Емсуърт, беше от хората, чието главно качество е вродената подозрителност към всички свои събратя. Не ги подозираше в едно или друго конкретно престъпление, просто ги подозираше. Това го караше да бъде вездесъщ, да се прокрадва крадешком и да се мотае мотешком на всичко живо в краката. Способностите му в този смисъл бяха прословути в замъка Бландингс. Граф Емсуърт твърдеше: „Бакстър просто няма цена.“ Достопочтеният Фреди заявяваше: „Човек не може да направи крачка в тая скапана къща, без да налети на оня проклетник Бакстър.“ Домашната прислуга от мъжки и женски пол, притежаваща, подобно на госпожица Уилоуби, изявената дарба, свойствена на нисшите английски слоеве, да характеризира хората, го описваше като Пъхниноско.
В себе си още не беше обвинил господин Питърс в някакво конкретно престъпление или нарушение. Просто усещаше, че се готви нещо нередно.
Разполагаше с шесто чувство по тези въпроси.
Но когато господин Питърс най-сетне се реши и се втурна в музея, подозренията на Бакстър загубиха аморфността си и изкристализираха. Сигурността разтърси душата му като гръм от небето.
Незаменимия Бакстър бе готов да се закълне пред съдия, че Престън Питърс се кани да задигне скарабея.
За да избегнем опасността от излишно закичване на секретаря на лорд Емсуърт с чудодейна интуиция, трябва да обясним, че мистерията, витаеща около тази антика, беше занимавала мислите му не малко време, след като работодателят му я повери да я положи в музея. Познаваше могъщия талант на лорд Емсуърт да забравя и не повярва на разказа му за придобивката й. Скарабейни маниаци като господин Питърс не подаряват безценни експонати от колекциите си. Но не знаеше истината за случилото се в Лондон. Заключението му беше, че лорд Емсуърт е купил скарабея и е забравил. В подкрепа на тази теория бе и фактът, че лордът взе чековата си книжка в Лондон. Дългото познанство на Бакстър с графа го беше оставило с убеждението, че никой не знае какво може да се случи, ако пуснат лорда да вилнее из Лондон с чекова книжка в джоба.
Що се отнася до мотива на господин Питърс да влезе в музея, и той изглеждаше пределно ясен на секретаря. Самият Бакстър беше възторжен почитател на антиките, беше работил като секретар при няколко запалени колекционери и от личен опит и наблюдения познаваше странната лудост, която всеки момент може да обземе някой колекционер и да заличи напълно морала му и ясното различаване на meum от teum15. Познаваше колекционери, които биха предпочели да умрат от глад, отколкото да посегнат на чуждо парче хляб, но не можеха да устоят пред изкушението най-криминално да задигнат бленуван експонат.
Слезе по стълбите, като ги прескачаше през три стъпала, и нахълта в музея точно когато сърбящите пръсти на господин Питърс посягаха към съкровището.
Справи се с неудобното положение с изключителен такт. Господин Питърс, като чу стъпките му, отскочи гузно назад, което беше равносилно на самопризнание за вина, а лицето му замръзна в изумление, ала Незаменимия Бакстър предпочете да не забелязва тези явления. Заговори с лек и приветлив тон.
— А! Значи разглеждате малката ни колекция, господин Питърс? Виждате, че сме отредили почетно място на вашия Хеопс. Той несъмнено е ненадминат експонат.
Господин Питърс бавно идваше на себе си. Бакстър говореше, за да му даде време да се съвземе. Споменаваше Мут и Бубастис, Амон и Книгата на мъртвите. Насочи вниманието на госта към римските монети.
Тъкмо разясняваше някои аспекти на принцеса Галухипа от Митани, която нямаше начин да не заинтригува слушателя му, когато вратата се отвори и в музея влезе икономът Бийч, придружен от Аш. В настъпилата от прекъсването суетня господин Питърс успя да се измъкне. Стремеше се да се озове някъде далече и за първи път в живота си постави под въпрос поговорката за вълка и дебелия му врат.