Съжаляваше за това, защото мисълта да изостави толкова болен човек го тревожеше. Но като цяло, ако разгледаше нещата от всяка гледна точка, най-препоръчително бе да задигне скарабея час по-скоро и да остави храносмилането на господин Питърс на произвола на съдбата.
В качеството си на двайсет и шест годишен оптимист той не допускаше, че Съдбата е способна да си играе с него, че Съдбата може да му е подготвила неприятни изненади в бъдеще и че Съдбата, дори в настоящия час на радост, му готви ритник отзад, който щеше да му нанесе с най-мощното си оръжие, наречено Незаменимия Бакстър.
Погледна часовника си. Беше един без пет. Нямаше представа дали в замъка си лягаха рано, или не, но реши, че ще е благоразумно да даде на обитателите на къщата още един час. След това щеше да изприпка до долу и да прибере скарабея.
За щастие романът, който си беше взел от Лондон, се оказа интересен. Не усети кога удари два. Пъхна книгата в джоба си и отвори вратата.
Отвън беше тихо — тихо и необичайно тъмно. В коридора, на който се намираше стаята му, ръмжаха и подсвиркваха хърканията на спящата прислуга. Всички роби на труда хъркаха без изключение — едни в една тоналност, други — в друга, едни агресивно, други жално, а всеобщото хъркане бе мощно доказателство, че поне по отношение на това крило на къщата пътят бе чист и вероятността някой да смути плановете му беше нищожна.
Направените в по-ранен час изследвания го бяха запознали с географията на дома. Без усилие намери пътя до зелената сукнена врата, мина през нея и се озова в парадния вестибюл, където в камината с червени отблясъци просветваше последната жарава. Това бе единственото осветление и той остана доволен, че разузна обстановката предварително и не се налагаше да налучква пътя към вратата на музея.
Знаеше посоката и бе измерил разстоянието. Беше точно седемнайсет крачки от мястото, на което стоеше. Внимателно, като избягваше всеки шум, той започна да брои крачките. Стигна до единайсетата и се блъсна в някого.
В някого с меко тяло.
В някого, чиято ръка, когато докосна неговата, се оказа малка и женствена.
Останките от догорял пън рухнаха върху пепелта и огънят припламна за сетен път. Проблясъкът бе последван от пълна тъмнина. Огънят угасна. Малкото пламъче бе лебедовата му песен. Но се оказа достатъчно, за да разпознае Джоун Валънтайн.
— Велики Боже! — ахна той.
Смайването му беше краткотрайно. В следващата секунда единственото, което го учудваше, беше липсата на по-силна изненада. В това момиче имаше нещо, което караше и най-причудливите случки да изглеждат правилни и естествени. От момента, в който я срещна, животът му се бе превърнал от предсказуема поредица от безинтересни дни в странен карнавал на неочакваното, с който практиката започваше да го учи да свиква. Животът бе заприличал на сън, където всичко е възможно и където всичко случващо се трябва да се приема със спокойствието, присъщо на сънищата. Беше странно, че тя се намира в непрогледно тъмния параден вестибюл посред нощ, но в края на краищата не беше по-странно от неговото присъствие там. В света на сънищата, който обитаваше понастоящем, хората очевидно правеха най-необясними неща, водени от най-невероятни подбуди.
— Здрасти! — рече той.
— Не се плашете.
— Не, не.
— Струва ми се, че и двамата сме тук поради една и съща причина.
— Да не искате да кажете, че…
— Да, и аз дойдох да спечеля хилядата лири, господин Марсън. Ние сме съперници.
При сегашната му вътрешна настройка тези думи се сториха на Аш толкова прости и разбираеми, че той се зачуди дали всъщност ги чува за първи път. Имаше странното усещане, че го е знаел през цялото време.
— Дошли сте да вземете скарабея?
— Точно така.
Аш изпита смътното чувство, че нещо не е както се полага, но в началото не можа да установи какво е. След това загря.
— Но вие не сте млад мъж с приятен външен вид — отбеляза той.
— Не знам какво имате предвид. Но Алин Питърс ми е стара приятелка. Сподели с мен, че баща й е готов да даде голямо възнаграждение на човека, който му възстанови скарабея, и аз…