— Внимавайте! — прошепна Аш. — Бягайте! Някой иде!
По стълбите се чуха тихи стъпки, изщракване и над главата на Аш светна лампа. Огледа се. Беше сам, а зелената сукнена врата леко се полюшваше.
— Кой е? Кой е там? — прозвуча глас.
По широкото стълбище слизаше Незаменимия Бакстър.
Всеобщата подозрителност към човечеството и конкретните подозрения към определен човек са лошо приспивателно. Повече от час сънят бягаше от очите на Незаменимия Бакстър с непобедима ловкост. Беше пробвал всички познати методи да го прикотка, но претърпя провал, включително и с броенето на овце. Събитията от вечерта държаха ума му буден и неспокоен. Щом се опиташе да потъне в забрава, мисълта за заговора, който беше разкрил, го боцваше и събуждаше.
Подозрителният ум наказва собственика си със страданията на личната му активност. От момента, в който спипа господин Питърс да нахълтва в музея и набеляза Аш като негов съучастник, покоят на Бакстър беше обречен. Ни мак, ни мандрагора, ни всички сънни билки на света можеха да го унесат в сладкия сън на отлетялото вчера.
Споменът за уискито, примесено с вода, помагало му при предишни случаи на безсъние, го вдигна от леглото и го заведе на стълбите. Целта му бе шишето на масата в пушалнята, в която се влизаше от галерията над парадния вестибюл. Гореща вода можеше да осигури в спалнята си с помощта на малката газова печка.
Тъй че той се смъкна от леглото, тръгна надолу и очевидно точно навреме се озова в сърцето на заговора, който не му даваше да мигне. Господин Питърс може би беше в леглото си, но тук, в парадния вестибюл, на десетина крачки от вратата на музея стърчеше Съучастникът.
Пристигна на мястото със спринт и се изправи срещу Аш.
— Какво търсиш тук?
И тогава от гледна точка на Бакстър нещата тръгнаха на зле. По всички правила на играта заловеният с окървавени ръце Аш трябваше да се загърчи, да запелтечи и да признае всичко. Но Аш черпеше сила от философското спокойствие, което ни спохожда насън и от факта, че има готово обяснение.
— Господин Питърс ми позвъни, сър.
Никога не беше предполагал, че може да изпита благодарност към сприхавия дребосък, който го беше наел, и сега трябваше да признае, че милионерът бе проявил голяма далновидност по време на последния им разговор. Хрумна му, че ако не беше съветът на господин Питърс, сега можеше да се окаже в извънредно неловко положение, защото не притежаваше бърза и изобретателна мисъл.
— Позвънил ти е? В два и половина през нощта?
— Да му почета, сър.
— Да му четеш по това време?
— Господин Питърс страда от безсъние, сър. Има лошо храносмилане и болката понякога не му дава да заспи. Има какво да се желае откъм лигавицата на стомаха му.
— Не вярвам на нито една твоя дума.
С благостта, която прави от незаслужено обидения праведник такава величава гледка, Аш измъкна от джоба си романа и го размаха победоносно във въздуха.
— Ето книгата, която щях да му чета. Сър, ако ме извините, смятам, че е най-добре да отида в стаята му. Лека нощ, сър.
С това той продължи нагоре по стълбите. Беше му жал да буди толкова скоро господин Питърс от освежителната му дрямка, но такива са Житейските Трагедии и човек трябваше да ги понася храбро.
Незаменимия Бакстър го последва по петите като недояло куче. Отскачаше мълчаливо и се гушеше в сенките, когато светлината на някоя електрическа крушка го караше да се крие свенливо от откритите пространства. Но после изведнъж заряза преследването. За първи път ясно осъзна сравнителното си безсилие в мълчаливия конфликт, с който се беше сблъскал. Проумя, че не може да предприеме нищо въз основа единствено на подозрения, колкото и могъщо да напираха те в гърдите му. Да обвини господин Питърс в обир или в съучастничество, беше немислимо. И все пак цялото му същество се бунтуваше при мисълта да допусне да бъде осквернена святостта на музея. Официално съдържанието му беше собственост на лорд Емсуърт, но откак той се грижеше за него, беше свикнал да смята експонатите за свои. Макар и колекционер по индукция, той притежаваше жаркото обожание на истинския колекционер към антиките, в сравнение с което привързаността на лъвицата към малките Й може спокойно да се отмине с пренебрежение. Беше готов на всичко, за да запази скарабея, към който вече изпитваше чувство на доживотна собственост.
Не, не на всичко. Мисълта да предизвика търкания между бащата на Достопочтения Фреди и бащата на годеницата на Достопочтения Фреди не му допадаше. Секретарският му пост в замъка беше ценен и по никакъв начин не желаеше да го застрашава.