— А господин Питърс? Не смятате ли, че има опасност да промени решението си за хилядата лири, ако го накараме да чака прекалено дълго?
— Изключено, фактът, че скарабеят е буквално под носа му, е тежко изпитание за него. Изостря копнежа му. Между другото, видяхте ли скарабея?
— Да, накарах госпожа Туемлоу да ме разведе из музея, докато вие разговаряхте с иконома. Мъка ми беше да го гледам там, изложен на открито, чакащ някой да го грабне, без да мога да направя нещо.
— И аз изпитах същото. Не е кой знае какво, нали? Ако не беше табелката, никога не бих повярвал, че това е нещото, за което Питърс предлага награда от хиляда лири. Но то си е негов проблем. Всяко нещо струва толкова, за колкото може да се купи. Не ние ще решаваме защо е така. Нашата работа е да се изплъзнем на Бакстър и да задигнем.
— Нашата друг път! Говорите, сякаш сме съдружници, а не съперници.
Аш ахна.
— Улучихте пирона по главата! Защо не? Защо да се преследваме и да се колим в бясно съперничество? Защо не образуваме съдружие? Това решава всичко.
Джоун остана замислена.
— Искате да кажете, да си разделим наградата?
— Точно така. На две равни части.
— А трудът?
— Трудът ли?
— Да, как ще разделим него?
Аш се подвоуми.
— Идеята ми — започна той — е аз да свърша… както се казва черната работа, а…
— Искате да кажете, че всъщност вие ще вземете скарабея?
— Точно така. Аз ще поема тази част от делото.
— А какви ще бъдат моите задължения?
— Ами, вие… бихте могли… как да се изразя? Вие, тъй да се каже, ще ми оказвате морална подкрепа.
— Като се гуша на топло в леглото?
Аш избегна погледа й.
— Ами, да… нещо от този род.
— Докато вие поемате всички рискове.
— Не, не. Рискове практически няма да има.
— Май току-що казахте, че ще бъде лудост всеки от нас в момента да се опита да влезе в музея. — Джоун се засмя. — Няма да стане, господин Марсън. Приличате ми на котарака, който имах едно време. Винаги когато убиваше мишка, ми я носеше с любов и най-почтително я оставяше в краката ми. Аз с ужас отблъсвах трупа и го изгонвах навън, но той пак се връщаше с отвратителния си подарък. Така и не успях да го убедя, че това не е любезност от негова страна. Ценеше високо мишката си и отказваше да проумее защо не я искам. И вие сте същият с вашето рицарство. Много мило, че непрекъснато ми предлагате умрялата си мишка, но, честно казано, тя не ми трябва. Няма да приема услугите ви само защото по една случайност съм жена. Ако ще образуваме съдружие, настоявам да извърша равно количество работа и да поема своя дял от рисковете… от вашите „практически несъществуващи рискове“.
— Много сте… непреклонна.
— Направо си кажете твърдоглава. Няма да се засегна. Разбира се, че съм такава. В наши дни едно момиче трябва да действа така, ако държи на честната игра. Повтарям, господин Марсън, няма да приема умрялата ви мишка. Не си падам по такива дарове. Ако се опитвате да ми я развявате под носа, съдружието ни ще завехне, преди да е родило плод. Щом ще работим заедно, ще се редуваме в опитите си да задигнем скарабея. Никаква друга постановка на въпроса няма да ме удовлетвори.
— Тогава настоявам на правото да опитам пръв.
— Нищо подобно. Ще хвърляме чоп, както си му е редът. Имате ли монета? Аз ще я подхвърля, а вие ще изберете.
Аш направи последен плах опит.
— Но това е абсолютно…
— Господин Марсън!
Аш се предаде. Извади монета и мрачно й я връчи.
— С особено мнение — рече той.
— Ези или тура? — попита Джоун, без да се трогне.
Аш се загледа във въртящата се в слънчевата светлина монета.
— Тура — извика той.
Монетата спря да се върти.
— Тура — обяви Джоун. — Ама че безобразие! Е, нищо. След като се провалите, ще опитам аз.
— Ще успея — пламенно заяви Аш. — Няма да се проваля дори ако трябва да съборя музея. Слава Богу, че вече сте лишена от възможността да извършите някоя глупост.
— Не бъдете толкова сигурен. Е, господин Марсън, на добър час.
— Благодаря, съдружнико. Стиснаха си ръцете.
Когато се разделяха пред вратата, Джоун направи една последна забележка:
— И още нещо, господин Марсън.
— Да?
— Ако изобщо някога приема умряла мишка, то положително ще е от вас.
СЕДМА ГЛАВА
I
В светлината на последвалите събития си струва да се отбележи, че по единодушното мнение на гостите в замъка Бландингс времето се тътреше с натежали от скука крака. Компанията бе затънала в тъпа апатия, която има равна на себе си само сред пътниците от първа класа на презокеански параход: хора, примирени с натрапеното им безделие и монотонността, нарушавана единствено от храненето. Гостите на лорд Емсуърт създаваха колективното впечатление, че ей сега ще се прозеят и ще хвърлят по едно око на часовниците си.