— Джордж!
— Е, не означаваше ли точно това? Не си криви душата.
— Кое да означава какво?
— Въздишката.
— Не съм въздишала. Просто дишах дълбоко.
— Нима можеш да дишаш в тази атмосфера? Учудваш ме. — Хвърли на терасите враждебен поглед. — Виж ги само! Виж как пъплят наоколо като пияни бръмбари. Мило мое момиче, няма смисъл да се преструваш, че това няма да те убие. Ти вече вехнеш. Откак дойде, непрекъснато слабееш и ставаш все по-бледа. Велики Боже! Когато щастливо се установим в Хонконг, как ще си спомняме за всичко това и ще благодарим на щастливите си звезди, че вече не сме част от кошмара. Хонконг ще ти хареса. Много е живописен. Непрекъснато става нещо.
— Джордж, престани!
— Защо?
— Защото не е редно. Не можеш да говориш по този начин, когато и двамата се радваме на гостоприемството…
Див смях, подобен на вой, смути разговорите на по-близкостоящите разхождащи се роднини. Полковник Хорас Мант млъкна на половин дума и с негодувание се взря нагоре към причината за прекъсването.
— Бих искал някой да ми обясни младият Фреди ли е сгоден за госпожица Питърс или оня приятел Емерсън. Да ме обесят, ако съм я видял поне веднъж с Фреди, но затова пък е неразделна с Емерсън. Ако уважаемият ми тъст имаше капка ум в главата, щеше да загрее и да сложи край на това безобразие. Да ме… ще си изям ушите, ако това момиче не е влюбено в Емерсън.
— Не, не — възрази епископът. — Не, не. Положително не е, Хорас. Та за какво говореше, когато прекъсна?
— Казвах, че ако човек иска роднините му да не си говорят, докато са живи, най-доброто средство е да ги натъпче в проклетата си къща като стадо в кошара, въпросната къща да се намира на стотици мили от всякъде и да се отдаде на прекопаване на идиотските си лехи с мотичка, дявол да го вземе!
— Точно така. Точно така. Продължавай, Хорас. Намирам странна утеха в думите ти.
На терасата над тях Алин стреснато гледаше Джордж.
— Джордж!
— Съжалявам, но не бива така внезапно да ми пускаш подобни шегички. Каза, че сме се били радвали… Да, направо се наслаждаваме на гостоприемството му, нали?
— Това е прекрасен древен замък — защити мнението си Алин.
— И с това казваш всичко. Не можеш до края на живота си да живееш от пейзажи и архитектура. Трябва да се помисли и за човешкия елемент. А ти започваш…
— Ето го и татко — прекъсна го Алин. — Колко бързо върви. Джордж, забелязал ли си някаква промяна у него през последните дни?
— Не съм. Предпочитам да държа под око други членове на семейство Питърс.
— Изглежда някак по-добре. Почти спря да пуши и съм много доволна, защото пурите са страшно вредни за него. Докторът изрично подчерта, че трябва да ги спре, но той не му обръща внимание. Май прави и физически упражнения. Знаеш ли, спалнята ми е до неговата и всяка сутрин през стената чувам разни неща. Татко подскача и много пуфти. А една сутрин срещнах камериера му да се качва с чифт индийски бухалки и боксови ръкавици. Струва ми се, че баща ми най-сетне се взема в ръце.
Джордж Емерсън избухна.
— Крайно време беше! Колко още трябва да гладуваш до смърт, за да му вдъхваш смелост да се придържа към диетата си? Като те видя на вечеря, направо побеснявам. Това те убива. Ставаш все по-бледа и слаба. Не можеш да продължаваш така.
По лицето на Алин се изписа копнеж.
— Понякога наистина огладнявам. Особено късно през нощта.
— Имаш нужда от човек, който да се грижи за теб. Аз съм този човек. Можеш да си въобразяваш, че ме заблуждаваш, но на мен тия не ми минават. Казвам ти, че знам. Започваш да отстъпваш. Започваш да разбираш, че това не може да продължава. В най-скоро време ще дойдеш при мен и ще заявиш: „Прав беше, Джордж. Хайде да се измъкнем към гарата, без да казваме на никого, и да отпратим към Лондон да се оженим в кметството.“ Знам го! Не бих могъл да те обичам през цялото това време и да не го знам. Започваш да отстъпваш.
Проблемът с подобни Супермени е, че им липсва сдържаност. Не знаят кога да си затворят устата. Перчат се и се дуят. А едно момиче като Алин Питърс не може да не бъде отблъснато от победоносните нотки. Супермените презират тактичността. Доколкото ми е известно, това е единствената разлика между тях и обикновените мъже.
По челото на Алин се появи бръчица и устните й се свиха в бунтовна гримаса.
— Изобщо не отстъпвам — отсече тя с глас, който за нея можеше да се нарече кисел. — Приемаш… прекалено много неща за сигурни.
Джордж оглеждаше пейзажа с очите на завоевател.
— Започваш да чувстваш, че тая глупост с Фреди си е чиста глупост, ако простиш повторението.
— Не е глупост — обидено изрече тя и в очите й бликнаха тревожни сълзи. — И бих искала да не му викаш Фреди.