Бакстър не търсеше препълнения бар, преливащ от честни британски селяци, много от които също бяха на ръба на преливането. Целта му бе ресторантът за по-изискана публика на първия етаж, където плешив сервитьор, същински първи братовчед на костенурката, с тътрене на краката поднасяше обяд на желаещите. Липсата на сън бе довела Бакстър до състояние, в което присъствието и бърборенето на гостите в Бландингс по време на храненето бяха станали непоносими. Целта му бе да обядва в „Гербът на Емсуърт“ и след това да подремне в някое кресло.
Разчиташе да е сам в помещението, защото Маркет Бландингс с малки изключения не обядваше, но с разочарование и раздразнение установи, че стаята вече бе окупирана от мъж в костюм от кафяв туид.
Окупирана е точната дума, защото първият поглед пораждаше впечатлението, че мъжът запълва стаята. Бакстър не беше виждал толкова дебело човешко същество от почти забравените дни, когато беше чест посетител на циркове и панаири.
Мъжът беше около петдесетгодишен, с прошарена коса, мораво лице и общо излъчване на приветлива веселост.
За неудоволствие на Бакстър той го ангажира в разговор веднага щом седна на масата. Стаята беше само с една маса, която имаше недостатъка да обединява всички седнали в една компания. Беше невъзможно Бакстър да се затвори в себе си и да остане глух за задевките на непознатия.
Но дори да седеше на метри от него, едва ли щеше да успее да се усамоти, защото дебелият беше не само приказлив по рождение, но и както се разбра от встъпителните му забележки, в душата му се бяха насъбрали неизречени слова поради липсата на подходяща жертва.
— Добрутро — започна той. — Какъв прекрасен ден.
Полезен за фермерите. Може ли да се преместя Във вашия край на масата, сър? Сервитьор, отнеси говеждото ми, където е седнал господинът.
Накара стола до Бакстър жално да изскърца и пак започна.
— Адски тихо място, сър. Не можах да открия жива душа, с която да си поприказвам, откакто пристигнах вчера следобед, с изключение на глухонемите селяци. Дълго ли ще останете тук?
— Живея извън града.
— Съчувствам ви. Не бих искал подобно нещо. Наложи се да дойда по работа и няма да съжалявам, когато я свърша. Честна дума, цяла нощ не можах да мигна от тази тишина. Тъкмо започнах да се унасям и някаква чудовищна птица изчурулика пред прозореца, та подскочих като попарен. Близо до стаята ми има и някаква проклета котка, която мяука. Лежа в леглото и чакам на нокти следващото измяукване. Бог да ме пази от провинцията. Може да е добра за вас, ако имате уютен дом и едно-две приятелчета, с които да си бъбрите след вечеря, но положително нямате представа какъв ад е животът в подобен град — ако това тук се величае град, в което не се и съмнявам. Един човек ми каза, че сутрин прожектират филми и аз забързах към киното само за да открия, че прожекцията е в друг ден. Само във вторник и петък. Каква дупка! Надолу по улицата има църква. Обясниха ми, че била нормандска или нещо такова. Във всеки случай била стара. По правило не съм голям черковник, но отидох да й хвърля едно око. И тогава някой ми подшушна, че от края на главната улица имало прекрасен изглед. Отидох да погледна и него и тогава установих, че вече съм видял всичко и съм изчерпал възможностите за развлечения, предлагани от града. Освен ако няма още някоя църква. Толкова съм смазан, че съм готов да разгледам и методистки параклис, стига да има такъв.
Комбинацията от чист въздух, недостиг на сън и близостта на храната унесоха Бакстър в дрямка. Изяде вцепенен обяда, като едва-едва отговаряше на забележките на събеседника си, който, от своя страна, сякаш нито желаеше, нито очакваше отговори. Стигаше му, че самият той говори.
— С какво се занимават хората в такова място? Имам предвид, когато потърсят развлечения. Предполагам, че е различно, ако си отраснал тук. Нещо като далтонизъм. Не го забелязваш. Гостите са тези, които страдат. Няма какво да правят в подобна дупка. Тук отвън има едно местенце, от което би станало прекрасна писта за конни надбягвания. Естествени бариери. Всичко. Не са се сетили да направят нещо от него. Човек се отчайва от събратята си. Ако аз…
Бакстър се унесе. С все още набодено на вилицата парче говеждо изпадна в онова полуспящо, полубудно състояние, с което Природата замества през деня същинския сън на нощта. Дебелият или не забеляза, или не му пукаше и продължи да дърдори. Гласът му се лееше като плътен поток и залюля Бакстър в сладка дрямка.