Внезапно потокът прекъсна. Бакстър рязко вдигна глава и запримигва. Имаше странното впечатление, че някой току-що каза: „Здрасти, Фреди!“ и че отворилата се врата бе бързо затворена.
— Ъ? — сепна се той.
— Да? — попита дебелият.
— Какво казахте?
— Говорех за…
— Стори ми се, че казахте: „Здрасти, Фреди!“. Събеседникът му снизходително го изгледа.
— Когато ви погледнах, ми се стори, че спите. Трябва да сте сънували. Откъде-накъде ще казвам: „Здрасти, Фреди“?
Главоблъсканицата беше нерешима. Бакстър не се и опита да търси отговор. Но някъде в ъгълчето на съзнанието му се гушеше беглото убеждение, че когато се събуди, мярна на вратата лицето на Достопочтения Фредерик Трипуд, разкривено в предупредителна гримаса.
И все пак, какво би търсил Достопочтеният Фреди в „Гербът на Емсуърт“?
Хрумна му едно решение на затруднението. Беше сънувал, че е видял Фреди и е чул думите, които, както подсказваше Здравият Разум, събеседникът му едва ли би изговорил. Дори Достопочтеният Фреди да влезеше в стаята, дебелият, който очевидно беше някакъв досадник, положително нямаше да знае кой е той и не би се обърнал към него толкова фамилиарно. Да, вероятно това бе обяснението. В края на краищата на сън се случват всякакви небивалици. Миналата нощ, когато заспа на стола, сънува, че седи зад стъклена витрина в музея и се плези на лорд Емсуърт, господин Питърс и иконома Бийч, които се опитваха да го откраднат, изпаднали в заблудата, че е скарабей от времето на Хеопс от Четвърта династия — нещо, което никога не би сторил наяве.
Да, положително беше сънувал.
В спалнята, където се беше втурнал да се скрие, когато откри, че ресторантът е зает от Незаменимия Бакстър, Достопочтеният Фреди седеше на паянтов стол и се чумереше.
Изрече любимото си изречение.
— Човек не може да направи крачка, без да налети на оня проклетник Бакстър!
Чудеше се дали Бакстър го е видял. Чудеше се дали Бакстър го е познал. Чудеше се дали Бакстър беше чул Р. Джоунс да го поздравява със „Здрасти, Фреди!“
Питаше се дали ако всичко това беше станало, Р. Джоунс щеше да прояви достатъчно присъствие на духа и природна изобретателност да обясни поздрава си.
ОСМА ГЛАВА
I
— „Сложете размекнатото или стопено масло в тенджерка на слаб огън. Когато маслото се сгорещи, добавете лука и го запържете до розово, прибавете телешкото и задушавайте до златисто. Прибавете вода, покрийте тенджерката и задушавайте на бавен огън, докато стане крехко, след това прибавете подправките и наредете картофите върху месото. Похлупете и задушавайте, докато картофите омекнат, без да се разкашкат.“
— Естествено — реагира господин Питърс. — Не бива да се разкашкат. Точно така. Продължавай.
— „Полейте със сметана и задушавайте още пет минути“ — прочете Аш.
— Това ли е всичко?
— За тази рецепта — да.
Господин Питърс се намести по-удобно в леглото.
— Прочети ми рецептата за омари с къри.
Аш се изкашля.
— „Омари с къри — започна той. — Продукти: два еднокилограмови омара, две чаени лъжички лимонов сок, половин чаена лъжичка къри на прах, две супени лъжици масло, една супена лъжица брашно, една кафена чашка мляко, една чаена чаша галета, половин чаена лъжичка сол, четвърт чаена лъжичка чер пипер.“
— Продължавай.
— „Начин на приготвяне: разбийте на пухкава смес маслото и брашното, добавете млякото, лимоновия сок, кърито, солта и черния пипер. Извадете месото на омара от черупката и го нарежете на едносантиметрови кубчета“.
— Едносантиметрови кубчета — с копнеж повтори господин Питърс. — После?
— „Добавете последните към соса.“
— Как така последните? А, ясно, едносантиметровите кубчета. После?
— „Напълнете със сместа черупките на омарите, оваляйте ги в полятата с топено масло галета и ги запечете във фурната, докато галетата стане златистокафява. Количеството е за шест души.“
— Които след около час ще се чувстват като глътнали жива пантера — отмъстително се захили господин Питърс.
— Не е задължително — възрази Аш. — Ей сегинка мога да изям две порции омари, да си легна и да нанкам като къпано детенце.
Господин Питърс се изправи на лакът и се взря в него. Бяха в стаята на милионера, часът беше един през нощта и господин Питърс бе изразил желание Аш да му чете, докато заспи. Гласува против романа на Аш и измъкна от куфара си омачкана от употреба готварска книга. Обясни му, че откак са го налегнали храносмилателните грижи, извлича известна утеха от прочита й. Възможно е за някои хора да няма по-голяма скръб от тази да си спомняш времето щастливо, когато са в несгода17, но при господин Питърс случаят не беше такъв. В тези часове злочести четивата за унгарски гулаш и мозък ескалоп, заедно със спомена, че и той — днешният тревопасен и ядкояден мъченик, навремето е пребивавал в Аркадия, видимо го успокояваха.
17
Цитат от поемата на лорд Тенисън „Господарят на Бърли“ (1842), който е перифраза на казаното от Данте в „Ад“: „Няма по-голяма мъка от това, когато си нещастен, да си припомняш времена щастливи“. — Б.пр.