И тогава се сети за една нейна фраза.
Беше казала (горкото дете!): „Понякога наистина огладнявам. Особено късно през нощта.“
Проблемът бе решен. Тя трябваше да получи храна късно през нощта.
На масата до леглото му имаше плътен лист опаковъчна хартия. Върху него грижливо бяха подредени парче студен език, хляб, нож, вилица, сол, тирбушон и малка бутилка бяло вино. Масата приличаше на натюрмортите, които често могат да се видят по стените на всекидневните в предградията.
Приятно е, след като човек досега е описвал предаността на Джордж към Алин само с помощта на говорните му възможности, да си представи тези хранителни продукти като доказателство номер едно за невероятната любов, която питаеше към нея. Защото пренасянето им в стаята не беше лесна работа. В къща с по-скромни измерения би нападнал килера без капка свян, но в замъка никой нямаше представа къде може да е той. Знаеше единствено, че се крие някъде зад вратата, тапицирана със зелено сукно, покрай която минаваше на път за стаята си. Да тръгне да го дири, лутайки се из помещенията на прислугата, беше немислимо. Единственото, което можеше да направи, беше да отиде до Маркет Бландингс и да закупи продуктите.
Фортуна му даде рамо от самото начало, като повели Достопочтеният Фреди също да се запъти нататък с двуместния си автомобил. Беше се съгласил Джордж да заеме второто място в колата, но, както му се стори, с известен недостиг на ентусиазъм. Не му предложи никакво обяснение за посещението си в Маркет Бландингс и когато пристигнаха, пролича недвусмисленото му желание да се отърве от Джордж при първа възможност. Тъй като това напълно устройваше и Джордж, който изгаряше от нетърпение час по-скоро да се отърве от Достопочтения, той не прояви любопитство и двамата се разделиха, без да се отдават на взаимни откровения. След това Джордж отиде до бакалницата, а после в една от странноприемниците на Маркет Бландингс (не „Гербът на Емсуърт“), откъдето купи бялото вино. Съмняваше се в качеството му, защото беше младеж с изискан вкус и не вярваше на провинциалните изби, но реши, че каквото и да е виното, то ще развесели Алин в малките часове на нощта.
След това изтрамбова пеша целия обратен път до замъка с покупките под мишница.
Но точно в замъка започнаха истинските терзания и изпитания за любовта му. Ходенето пеша се оказа твърде неприятно за толкова едър мъж, но бе нищо в сравнение с подвига да изкачи скришом товара си до стаята. Като истински Супермен Джордж разбираше напълно деликатността на положението. Човек не може да внася крадешком храна и напитки в стаята си, когато е в чужда къща, защото, ако го спипат, ще хвърли сянка върху гостоприемството и щедростта на домакина си. Подобно на пренасящ депѐша през вражеските бойни линии, Джордж се прикриваше, излизаше от прикритията, навеждаше се, клякаше и притичваше. Моментът, когато най-сетне се озова в стаята си със здраво заключена зад гърба си врата, беше измежду най-щастливите в живота му.
Споменът за това изпитание правеше предстоящите му действия да изглеждат като нищо работа. От него се искаше само да отиде до стаята на Алин, да чука тихо по вратата, докато чуе отвътре признаци на пробуждане, да се втурне в сенките и да се върне в леглото. Разчиташе на интелигентността на Алин, която при намирането на студен език, хляб, нож, вилица, сол, тирбушон и бутилка бяло вино върху изтривалката си, щеше да знае какво да прави с тях и може би дори щеше да се сети чия любяща ръка ги е оставила там.
Във всеки случай второто не беше от особена важност, защото, така или иначе, възнамеряваше сутринта да й разкрие чия е била ръката. Друг мъж може и да предпочете анонимността, но не и Джордж Емерсън.
Оставаше му само да чака, докато времето напредне достатъчно, за да осигури безопасност на експедицията му. Погледна отново часовника си. Наближаваше два. Къщата трябваше вече да е заспала.
Взе студения език, хляба, ножа, вилицата, солта, тирбушона и бутилката с бяло вино и напусна стаята.
Цареше пълна тишина. Започна да се прокрадва надолу по стълбите.
III
На стола в галерията, опасваща парадния вестибюл, загърнат в балтон и надянал обувки с каучукови подметки, седеше Незаменимия Бакстър и се взираше в мрака. Първоначалният безгрижен екстаз, който му помагаше да понася бденията, отдавна се бе изпарил и на негово място царуваше умората. Едва държеше очите си отворени, а когато успяваше, тъмнината сякаш ги притискаше. Истината е, че на Незаменимия Бакстър му беше писнало.
Времето бе спряло.
Мислите на Бакстър започнаха да блуждаят. Знаеше, че това е фатално, и се насили да ги мобилизира. Опита да се съсредоточи върху една тема. Скарабеят му се стори подходящ обект, но го подведе. Тъкмо се концентрира върху него и ето че се понесе към древния Египет, диспепсията на господин Питърс и десетина други разклонения.