Обвиняваше за всичко дебелака от странноприемницата. Ако не му беше натрапил присъствието и приказките си, щеше да се наспи сладко-сладко следобеда и да се заеме със среднощната си мисия на свежа глава. Започна да размишлява върху дебелака.
И по някакво странно съвпадение кого мислите видя след няколко секунди? Същия този дебелак.
Срещата се осъществи по доста особен начин, въпреки че на Бакстър всичко му се стори напълно логично и последователно. Катереше се, облечен с пижама и с цилиндър на глава, по външната стена на Уестминстърското абатство, когато дебелакът внезапно надникна от прозорец, който Бакстър не беше забелязал до момента и подвикна: „Здрасти, Фреди!“ Бакстър тъкмо отвори уста да му обясни, че не се казва Фреди, когато се озова на Пикадили, където се разхождаше в компанията на Аш Марсън. Аш изрече: „Никой не ме обича!“ и трагизмът на тези думи преряза Незаменимия Бакстър като остър нож. Отвори уста да му отговори, но Аш изчезна и Бакстър откри, че не е на Пикадили, а пътува в самолет с господин Питърс и кръжи над замъка. Господин Питърс държеше бомба и я милваше с любов и нежност. Обясняваше на Бакстър, че я бил откраднал от музея на граф Емсуърт. „Направих го с резен студено говеждо и туршия“, говореше той и Бакстър кимна с убеждението, че това е единственият възможен начин.
„Гледай сега как ще я пусна“, продължи господин Питърс, затвори око и се прицели в замъка. „Трябва да го направя по лекарско предписание.“ Пусна бомбата, а Бакстър веднага се оказа в леглото си и я гледаше как приближава. Беше уплашен, но и през ум не му минаваше да се махне оттам. Бомбата падаше бавно, въртеше се и се носеше като перце. Наближаваше все повече и повече. След това удари с грохот и стена от огън…
Бакстър се събуди от звуците на борба и трясък. За секунда се поколеба между кошмара и реалността, но сънят веднага избяга и той разбра, че във вестибюла под него става нещо шумно и интересно.
IV
Ако се обърнем към извора, единственият случай, при който възниква какъвто и да било сблъсък, е когато две тела нарушат природния закон, че дадена точка в дадена равнина в даден момент трябва да се заема само от едно тяло. Близо до основата на голямото стълбище имаше една точка, която слизащият надолу Аш и качващият се нагоре Джордж Емерсън трябваше да пресекат по набелязаните си маршрути. Джордж, движейки се тихо и бързо, стигна до точката в два часа, една минута и три секунди, а Аш, който също поддържаше прилична скорост, пристигна там в два часа, една минута и четири секунди, но внезапно спря да върви и полетя в компанията на Джордж Емерсън, който смени посоката на движението си и се понесе надолу. Ръцете му бяха около врата на Джордж, а Джордж се бе вкопчил в кръста му. След съответното количество време стигнаха до основата на стълбището и по-точно до малката масичка, отрупана със старинен порцелан и снимки в рамки.
Именно нея и най-вече старинния порцелан чу Бакстър.
Джордж Емерсън помисли, че е налетял на крадец. Аш не знаеше на какво е налетял, но знаеше, че иска да го отърси от себе си, тъй че промуши ръка под брадичката на Джордж и бутна нагоре. Джордж, разделил се безвъзвратно със студения език, хляба, ножа, вилицата, солта, тирбушона и бутилката бяло вино, забеляза, че разполага с две свободни ръце, които могат да му свършат работа, обгърна Аш с лявата и го ръгна в ребрата с дясната. Аш дръпна лявата си ръка от врата на Джордж и я пренесе в помощ на дясната. Използва и двете да натисне гръкляна на Джордж. Това накара Джордж, вече озовал се на земята под Аш, здраво да сграбчи ушите на Аш и да ги извие, с което облекчи натиска върху гръкляна си и принуди Аш да издаде първия гласен звук след експлозивното „Ох!“, което и двамата изпуснаха в момента на стълкновението. Аш отстрани ръцете на Джордж от ушите си и го фрасна с лакът в ребрата. Джордж ритна Аш в кокалчето на левия глезен. Аш преоткри гръкляна на Джордж и с пресни сили започна да го извива. Всички се забавляваха отлично, докато Незаменимия Бакстър, хукнал надолу по стълбите, не се препъна в краката на Аш, не отхвръкна напред и не се блъсна в друга масичка, също отрупана със старинен порцелан и снимки в рамки. Парадният вестибюл на замъка Бландингс беше по-скоро втора всекидневна и лейди Ан Уорблингтън, когато не се лекуваше от мигрена в спалнята си, сервираше там следобедния чай. Поради това в него бяха тъй щедро разхвърляни неизброими масички. Всъщност бяха не по-малко от пет-шест, очакващи с изплезен език някой да се блъсне в тях и да изпотроши товара им.