Но блъскането и трошенето на масички е задача, изискваща време и системен подход, а нито Джордж, нито Аш, разбрали, че в интимния им спор се намесва и разбрали, че в интимния им спор се намесва и трета страна, изпитваха желание да останат на място и да свършат работата докрай. Аш силно възразяваше срещу идеята да бъде разкрит и да дава сметка за присъствието си на мястото на катастрофата в този час на нощта, а Джордж, осъзнаващ факта, че езикът и аксесоарите му са поръсили пода на парадния вестибюл, изпитваше сходна неохота да се заплита в мъчителните обяснения, които би наложило едно разследване. Като по взаимно съгласие и двамата пуснаха противника. Постояха за миг задъхани и бързо-бързо се изнесоха — Аш в предполагаемата посока на зелената сукнена врата към помещенията за прислугата, а Джордж към стълбището за стаята си.
Едва смогнаха да напуснат полесражението и Бакстър изпълзя изпод руините на масичката, която бе изсипал отгоре си, и започна пипнешком да търси ключа за осветлението, намиращ се в близост до основата на стълбището. Предпочете да пълзи на четири крака, защото този начин на придвижване, макар и по-бавен, бе по-сигурен от избрания преди няколко минути.
И така, Незаменимия Бакстър продължи да пълзи и както си пълзеше, протегнатата му предпазливо напред ръка усети Нещо — нещо неживо, влажно, лепкаво и леденостудено, съприкосновението с което го изпълни с неназоваем ужас.
Да твърдим, че сърцето му спря, би било неточно от медицинска гледна точка. Сърцето не спира. Каквито и да са преживяванията на собственика му, то продължава да бие. По-правилно е да се каже, че Бакстър се чувстваше като човек, качил се за пръв път на бърз асансьор, откъснал съществена част от жизненоважните му вътрешности и оставил ги няколко етажа по-надолу, без никаква надежда да си ги възвърне. На мястото на по-интимните части от тялото му зейна огромна, студена празнина. Гърлото му бе сухо и свито. Плътта по гърба му настръхна. Защото знаеше какво е докоснал.
Колкото и болезнена и ангажираща вниманието да се бе оказала срещата с масичката, Бакстър нито за миг не забрави, че зад гърба му, съвсем наблизо, се вихри яростна битка между неведоми сили. Усещаше, че такава битка едва ли би оставила без телесни наранявания едната или другата страна, а може би и двете. И вече знаеше, че е станало нещо по-страшно от телесно нараняване — бе коленичил пред смъртта.
Нямаше съмнение, че човекът е мъртъв. Обикновена загуба на съзнание не би могла да предизвика тази смразяваща студенина.
Вдигна глава в мрака и неистово изрева към онези, които се приближаваха.
Искаше да извика: „Помощ! Убийство!“, но страхът го лиши от членоразделна реч.
Това, което се чу, беше: „Мощ! Бий!“
В резултат на което откъм стълбището някой започна да го обстрелва с пистолет.
Когато долу започна суматохата, граф Емсуърт спеше дълбоко и кротко като младенец. Стресна се, седна в леглото и се заслуша. Да, несъмнено в къщата имаше крадци. Запали нощната лампа и скочи от кревата. Грабна пистолета от чекмеджето и така въоръжен тръгна да проверява какво се върши из замъка. Завеяният пер не беше презрян страхопъзльо.
Когато начело на пъстра сбирка роднини по пижами и пеньоари пристигна на полесражението, наоколо цареше непрогледен мрак. Беше начело, защото при срещата си с роднините на горния етаж заповяда: „Пуснете ме да мина пръв. Въоръжен съм.“ И те го пуснаха. Не може да се отрече, че беше изключително мило от тяхна страна да не се блъскат напред, да не се мотаят в краката му или нещо такова, а да се държат скромно и себеотрицателно — гледка, която галеше окото. Когато лорд Емсуърт заповяда: „Пуснете ме да мина пръв“, младият Алджърнън Устър, който беше на крачка от челната позиция, рече: „Да, за Бога, по дяволите!“ и се оттегли в задните редици. Епископът на Годалминг промълви: „На всяка цена, Кларънс, без съмнение, положително.“
Лорд Емсуърт пипнешком стигна до основата на стълбите и спря. В парадния вестибюл цареше непрогледност и крадците сякаш временно бяха преустановили бойните действия. И тогава един от тях, мъж с груб пресипнал глас, заговори. Лорд Емсуърт не можа да го разбере. Звучеше като: „Мощ! Бий!“ Вероятно някакъв кодиран сигнал към съучастника му. Лорд Емсуърт вдигна пистолета и го изпразни по посока на гласа.
За свой невероятен късмет Незаменимия Бакстър не бе променил четирикраката си поза. Без съмнение точно това отърва лорд Емсуърт от главоболието да си търси нов секретар. Изстрелите изсвистяха над главата на Бакстър един след друг, общо шест на брой, и си намериха цели, различни от особата му.