Куршумите се разположиха както следва. Първият строши един прозорец и се стрелна навън в нощта. Вторият улучи гонга за вечеря и произведе крайно необичаен звук, конкуриращ Сетната тръба, възвестяваща Второто пришествие. Третият, четвъртият и петият се забиха в стената. Шестият и последен изстрел улучи в лицето портрета в естествена големина на прабабата на лорд Емсуърт по майчина линия и го разкраси до неузнаваемост. Човек не би могъл да се сърди на прабабата на лорд Емсуърт по майчина линия, задето въпреки външността си, достойна за всеки самоуважаващ се закоравял пират, беше разрешила да я рисуват в тежкия класически стил отпреди сто години, и то като Венера, раждаща се от морската пяна (подходящо драпирана, естествено), но бе невъзможно да се отрече, че куршумът на правнука й завинаги премахна от замъка Бландингс едно от най-изтъкнатите му страшилища.
След като изпразни револвера, лорд Емсуърт извика със задавен глас: „Кой е там? Говорете!“, сякаш бе усетил, че е изиграл ролята си в разтопяването на ледовете и е дошъл ред на натрапника да се представи и да поеме своя дял от светското общуване.
Незаменимия Бакстър не отговори. Нищо на света не би могло да го накара да произведе и най-малкия звук, издаващ местонахождението му на опасния психопат, способен всеки момент да презареди пищова и да възобнови опитите си да увеличи броя на труповете в парадния вестибюл. Обясненията, смяташе той, можеха да се отложат за по-късен час, когато някой с капчица здрав разум се сетеше да запали лампите. Размаза се върху килима с горещи, безмълвни молитви. Бузата му се притисна интимно към трупа, но въпреки че примижа и потрепери, не извика. Шестте изстрела му бяха достатъчни да се прости завинаги с виковете.
Отгоре се дочу гласът на епископа:
— Кларънс, ти май го уби.
Друг глас — на полковник Хорас Мант, изрева:
— Запалете проклетите лампи, няма ли кой да се сети, по дяволите?
Компанията в един глас взе да настоява за светлина.
Светнаха лампите в другия край на залата. Шест револверни изстрела, дадени в два и петнайсет през нощта, са способни да вдигнат на крак дори заспалата прислуга. Помещенията й бръмчаха като кошер. Истерични женски писъци цепеха въздуха. Икономът Бийч по розова копринена пижама, в чието притежание никой не би го заподозрял, водеше надолу по стълбите процесия от мъжки представители на прислугата, не толкова, защото настояваше да ги води, а защото те го избутаха на преден план. Коридорът зад зелената сукнена врата се пренасели и прозвучаха викове господин Бийч да отвори вратата и да надникне да види какво става, но господин Бийч беше достатъчно умен да не го прави. Отстъпи назад, така че вече не беше начело на процесията.
След като изпълни тази жизненоважна мисия, той се развика:
— Отворете вратата, отворете тая врата! Надникнете и вижте какво става!
Аш отвори вратата. След бягството си от вестибюла се беше размотал около зеленото сукно и успя да се стопи във вихрената тълпа. Когато най-сетне откри пролука между терзаещите се прислужници, той се шмугна напред, бутна вратата и запали лампите.
Те осветиха група полуоблечени, скупчени на стълбите фигури над парадния вестибюл, поръсен с отломки от старинен порцелан и безценно стъкло, над нащърбен гонг за вечеря, над редактиран и подобрен портрет на покойната графиня Емсуърт и над Незаменимия Бакстър в балтон и обувки с каучукови подметки, изпружил се връз дебел резен студен език.
Недалеч от него се въргаляха нож, вилица, хляб, сол, тирбушон и бутилка бяло вино.
Граф Емсуърт заговори пръв (ако използваме думата в членоразделния й смисъл). Погледна изотгоре проснатия си секретар и рече:
— Драги ми Бакстър, какво, по дяволите?
Компанията потъна в чувство на дълбоко униние. Всички бяха отвратени от подобна антикулминация. За миг, когато Незаменимия не помръдна, започна да се заражда известна надежда, но щом се установи, че дори не е ранен, мрачността надделя. Биха се задоволили само с едно от следните две неща: крадец или хубав безжизнен труп. Крадецът, жив или мъртъв, би бил добре дошъл, но ако Бакстър възнамеряваше да играе ролята, беше от изключителна важност да е мъртъв.
Той ги огорчи дълбоко с факта, че е бил целта на среднощната им експедиция. А че по него няма дори драскотина, бе направо непоносимо.
Когато Бакстър бавно се изправи, наоколо цареше натежало от неодобрение мълчание.
Погледът му се спря на езика. Той потрепери и остана вторачен в него. Смайването го парализира.