Лорд Емсуърт също гледаше езика и стигна до нелишено от логика заключение. Заговори хладно и надменно, защото не само остана раздразнен като останалите от антикулминацията, ами беше и обиден. Знаеше, че не е измежду младите и преизпълнени с жизненост домакини, които остават без дъх от съчиняване и предлагане на развлечения за гостите си, но имаше поне едно нещо, с което се гордееше като домакин. Грижеше се добре за гостите си откъм материалната страна на живота. Поддържаше възхитителна трапеза.
— Драги ми Бакстър — започна той с тон, който обикновено пазеше за сина си Фреди, — щом гладът ви е толкова неутолим, че не можете да изчакате до закуска и се налага да тършувате посред нощ из килера ми, бих желал в името на всичко свято да го правите по не толкова шумен начин. Не че ми се свиди храната — хапвайте винаги когато ви се иска, но не забравяйте, че хората с не толкова неутолим апетит обичат да поспиват нощем. Драги ми приятелю, много по-уместно ще е, ако наредите да ви донасят в стаята сандвичи, кифли или каквото там решите.
Дори куршумите не успяха да разстроят Бакстър колкото това чудовищно обвинение. Обясненията напираха и се преплитаха в шупналия му мозък, но не бе в състояние да ги членораздели. От всички страни срещаше натежали от укор погледи. Джордж Емерсън го гледаше с болезнено отвращение. Лицето на Аш Марсън беше на човек, който никога не би повярвал, ако не го виждаше с очите си. Но най-непоносимо бе критичното изражение на момчето, отговарящо за ножовете и обувките.
Започна да пелтечи. От устата му заизлизаха думи, които се прескачаха и спъваха една в друга.
Леденото неодобрение на лорд Емсуърт не се смекчи.
— Моля ви, Бакстър, не се извинявайте. Желанието за храна е от човешко по-човешко. Не одобрявам само необуздания начин, по който си я осигурявате. А сега, всички в леглата.
— Но, лорд Емсуърт…
— В леглото — повтори твърдо Негово благородие.
Компанията тъжно се устреми нагоре по стълбите. Лампите бяха угасени. Незаменимия Бакстър сломено се затътри към стаята си.
В мрака откъм вратата за прислугата се зачу глас:
— Лакома свиня!
Звучеше като свежия млад глас на момчето за ножовете и обувките, но Бакстър бе твърде съсипан, за да разследва случая. Продължи отстъплението си, без да спира.
— Да се тъпче по всяко време! — продължи гласът. Откъм невидимата тълпа прислужници бликна одобрително мърморене.
ДЕВЕТА ГЛАВА
I
Поостареем ли, започваме да разбираме по-ясно тесните граници на човешкото щастие и това ни подтиква да търсим единственото и истинско удовлетворение в живота, а именно да доставяме удоволствия на другите. Налага се обаче да приемем, че Незаменимия Бакстър не бе достигнал мъдрата възраст, когато тази мисъл осенява човека, защото достави небивало удоволствие и единствено развлечение за цели две седмици на две дузини свои събратя, без да изпита и капчица удовлетворение.
Нямаше съмнение, че им е доставил удоволствие. След като преглътнаха разочарованието, че не е хубав безжизнен труп на крадец, гостите чистосърдечно заликуваха заради нарушеното еднообразие в замъка. Роднини, които не си продумваха от години, забравиха крамолите и се заразхождаха ръка под ръка в красива хармония, хулейки единодушно Бакстър. Всеобщата присъда беше, че очакванията им са се оправдали и той най-сетне е откачил.
— Не ми казвайте, че е с всичкия си — настоя полковник Мант, — защото съм наясно с тия работи. Забелязахте ли погледа му? Крадлив! Прикрит! С отблъскващ блясък. Освен това, проклятие, случайно да ви направи впечатление на какво мязаше парадният вестибюл след неговото пребиваване там? Беше в руини, драги ми господине, тънеше в пълна разруха. От счупен порцелан и преобърнати маси не можеш се размина. И не ми казвайте, че е бил случаен сблъсък в мрака. Драги ми господине, той трябва да се е мятал наоколо, наистина да се е мятал като сьомга на въдичарски прът. Явно е получил Припадък. Нещо, свързано с гърчове. Ако имаше наблизо лекар, би ни го казал веднага на латински. Това е широкоизвестна форма на лудост. Май я наричаха параноя. Приток на кръв в главата, последван от общо състояние на амок. Слушал съм за това от хора, живели в Индия. Местните често го получавали. Не знаят какво правят, търчат из улиците и налитат на минувачите с ей таквиз ножове в ръка. Същото е сполетяло младия човек, може би за момента в по-лека форма. Трябва да го затворят в съответно заведение. Ако продължава така, някоя нощ може да заколи Емсуърт в леглото му.
— Скъпи ми Хорас!
Гласът на епископа преливаше от подхождащ на случая ужас, но някъде в дъното му трепкаше нотка на мазна наслада и плаха надежда.