— Помнете ми думата. Въпреки че, подчертавам, двамата са си лика-прилика. Публична тайна е, че Емсуърт е чалнат от години.
— Скъпи ми Хорас! Родният ти тъст! Главата на семейството!
— Чалнат до немай-къде, уважаеми господине, пък бил той глава или крака на семейството. Човек, завеян колкото него, няма правото да се нарича вменяем.
Незаменимия Бакстър, току-що напуснал компанията на работодателя си, изпитваше сходни чувства. След безсънната нощ още откак зора зазори той започна да прави всевъзможни опити да приклещи лорд Емсуърт в някое ъгълче и да му обясни същинската дълбочина на събитията от изтеклата нощ. Най-сетне му хвана дирите в музея, където го завари щастливо да боядисва кутия за птичи яйца. Беше седнал на малко столче, на пода до себе си бе цопнал голяма кутия с червена боя и мажеше ли мажеше кутията с четка. Работата го бе погълнала изцяло и дори не направи опит да чуе думите на секретаря си.
В продължение на десет минути Бакстър красноречиво описва бдението си и начина, по който то бе прекъснато.
— Така, така, приятелю — рече графът, когато той свърши. — Всичко ми е ясно. Искам само да ви напомня, че когато се нуждаете от допълнителна храна през нощта, нека някой от прислугата ви я качва в стаята, преди да си легнем, и тогава няма да има опасност от подобни неразбории. Добри ми Бакстър, никой не ви пречи да се храните и по сто пъти на ден, стига да не вдигате на крак цялата къща. Някои хора обичат да спят през нощта.
— Но, лорд Емсуърт! Нали току-що ви обясних… Не беше… Аз не…
— Няма значение, приятелю, няма значение. Защо да правим от мухата слон? Доста хора похапват преди лягане. Струва ми се, че лекарите дори го препоръчват в някои случаи. Кажете ми, Бакстър, как ви се струва видът на музея сега? Не е ли малко по-свеж? Не се ли е разхубавил от това цветно петно? На мен поне така ми се струва. По правило музеите са твърде мрачни места.
— Лорд Емсуърт, мога ли да ви обясня още веднъж?
Графът се раздразни.
— Драги ми Бакстър, казах ви, че няма нищо за обясняване. Ставате малко досаден… Какъв наситен червен цвят и колко приятно мирише прясната боя! Знаете ли, Бакстър, от дете ме влече да си играя с блажни бои. Спомням си как старият ми татко ме налагаше с бастуна поради тази ми склонност. Естествено, това беше преди да ви назнача. Между другото, ако видите Фреди, съобщете му, че имам да му говоря. Вероятно е в пушалнята. Пратете го тук.
Разтрепераният от нерви Бакстър предаде съобщението на Достопочтения Фреди, който, съвсем според предвижданията, се оказа отпуснат с увиснало чене в дълбоко кресло в пушалнята.
Има времена, когато Животът жестоко притиска човека и в момента приклещеният беше Бакстър. Съдбата му бе погодила калташки номер. Беше го поставила в положение да избира между два еднакво непривлекателни начина на действие. Трябваше или да се изправи пред евентуален провал, както бе станало миналата нощ, или да изостави поста и да спре да охранява застрашеното си съкровище.
Въображението му се гърчеше при мисълта за евентуално повторение на снощната вакханалия на ужасите. Беше силно разтърсен от сблъсъка си с масичката и още по-силно от последвалите събития. Револверни-те изстрели още отекваха в ушите му.
Тъкмо този спомен наклони везните. Беше малко вероятно отново да влезе в съприкосновение с човек, накамарен със студен език и други провизии (беше се отчаял, че ще разкрие тайната на езика), но в никакъв случай не бе изключено, ако прекара още една нощ в галерията над парадния вестибюл, отново да се превърне в мишена на безотговорната спортна стрелба на граф Емсуърт. Всъщност това дори бе твърде вероятно, тъй като в смутеното обществено съзнание на дома и най-малкият шум след смрачаване би бил добре дошъл повод за канонада. Беше подслушал младия Алджърнън Устър да доверява на лорд Стокхийт, че твърдо е решил да клечи на стълбището през нощта с пистолет в ръка, тъй като според него тая история била доста по-дълбока, отколкото изглеждала на пръв поглед, и наоколо се навъртала банда касоразбивачи, а оня приятел, как му беше името… Бакстър… бил неин съучастник.
Бакстър отдаде нужното внимание на тези обстоятелства и реши тази нощ да си трае на безопасно място в стаята си. Беше изгубил хладнокръвието си.
Оформи решението крайно неохотно, защото мисълта да остави пътя към музея открит за мародерите безкрайно го тровеше.
Ако можеше да подслуша и разговора между Джоун Валънтайн и Аш Марсън, вероятно щеше да поеме риска да се изправи срещу револвера на лорд Емсуърт и пистолета на Достопочтения Алджърнън Устър.