— Довиждане.
И тя си отиде, а Аш, трептящ от нови вълнения, се взираше в затворилата се зад гърба й врата. Чувстваше се като събуден от сън с помощта на мощен електрошок.
Прекрасно момиче… Смайващо момиче…
Близо до листа, на който бе надраскал вече изпълненото със смисъл заглавие на новото приключение на Гридли Куейл, лежеше „Морнинг Поуст“, чиито обяви бе обещал да проучи. Най-малкото, което можеше да стори, беше да започне веднага.
Но скоро духът му започна да унива. Все същата история. Господин Брайън Макнийл, въпреки че не искаше да има работа с малолетни, бе готов и дори нетърпелив да се раздели с огромното си състояние в полза на всяко лице над двайсет и една годишна възраст, което срещаше материални затруднения. Добрият човек не искаше никакви препоръки. Нито пък съперниците му по щедрост — господата Ангъс Брус, Дънкан Макфарлейн, Уолъс Макинтош и Доналд Макнаб. И те демонстрираха любопитно нежелание да влизат в делови отношения с малолетни, но всеки човек в по-зряла възраст можеше просто да се отбие в кантората им и да си вземе парите, които му трябват.
Под тях бе поместен сърцераздирателен призив на Млад Мъж (Християнин), който спешно търсеше хиляда лири с цел завършване на образованието си с околосветско пътешествие.
Аш уморено захвърли вестника. Знаеше си, че няма смисъл. Романтиката бе мъртва, а Неочакваното вече не се случваше.
Взе писалката и започна да пише „Приключението със смъртоносния жезъл“.
ВТОРА ГЛАВА
I
В спалнята на четвъртия етаж на хотел „Гуелф“, разположен на булевард Пикадили, Достопочтеният2 Фредерик Трипуд седеше в леглото, свил колене до брадичката си, и гневно се взираше в новия ден. Нямаше кой знае колко ум в главата, но цялото налично количество бе обсебено от неизразимо страдание.
Току-що се беше сетил.
Така става в този живот. Събуждаш се свеж като краставичка, поглеждаш през прозореца, зърваш слънчицето, благодариш на Небесата за хубавия ден, започваш да планираш жизнерадостен обяд с верни и сговорни другари, с които снощи си се запознал в Националния спортен клуб, и изведнъж се сещаш.
— По дяволите! — изсумтя Достопочтеният Фреди. И след минутна пауза: — А колко бях щастлив!
Постоя известно време така, потънал в нерадостни мисли. След това взе телефона от нощната масичка и поиска да го свържат с един номер.
— Ало?
— Да? — отговори плътен глас от другия край на жицата.
— Ъъъ, таквоз, Дики, ти ли си?
— Кой се Обажда?
— Фреди Трипуд. Слушай, Дики, старче, трябва да те видя по дяволски важен въпрос. В къщи ли ще си бъдеш по обяд?
— Разбира се. Какво се е случило?
— Не е за телефона, но е адски неприятно.
— Чудесно. Между другото, Фреди, поздравления за годежа.
— Благодаря, старче. Много ти благодаря и прочее, но няма да забравиш в дванайсет да си там, нали? Довиждане.
Остави бързо слушалката и още по-бързо скочи от леглото, защото някой натискаше дръжката на вратата. Когато тя се отвори, той доста удачно имитираше енергичен млад мъж, изцяло зает с утринния си тоалет.
В стаята влезе възрастен плешив мъж със слабо лице и благ, завеян поглед, който се закова върху Достопочтения Фреди с неприкрита погнуса.
— Чак сега ли ставаш, Фредерик?
— Здрасти, родителю. Добрутро. След две секунди съм готов.
— Трябваше още преди два часа да си облечен и излязъл. Денят е прекрасен.
— Минутка, родителю. Само да се топна във ваната и да метна една-две дрешки.
И изчезна в съседната баня, а баща му се смъкна в един стол, опря връхчетата на пръстите си в пирамида и остана в тази поза, излъчваща неодобрение и потисната тревога.
Подобно на много бащи от неговия ранг, граф Емсуърт изживяваше кански мъки, породени от проблема, който (с изключение на случая с Лойд Джордж3) е фактически единствената лъжичка катран в кацата с мед на британската аристокрация и който се нарича Какво По Дяволите Да Правя С По-Малкия Си Син4. Безсмислени са всички опити да се захароса фактът, че По-Малкият Син е меко казано нежелан. Можете часове наред да спорите с кой да е британски благородник, можете до безкрайност да изтъквате облагодетелстваното му положение в сравнение с таткото-моруна, която във всеки момент може да бъде призована да се нагърби с издръжката на един-два милиона млади морунки, можете да му напомните също така, че всяко допълнително дете в семейството би спечелило овациите на бившия президент Рузвелт5, но не се надявайте да живне. Той не ще По-Малкия Си Син и туй то.
2
Достопочтеният или Достопочтената се поставя пред имената на децата на английските аристократи. — Б.пр.
3
Дейвид Лойд Джордж (1863–1945) — виден британски политик, заемал поста министър-председател в периода 1916–1922 г. Получава графска титла през 1945 г. малко преди смъртта си и Удхаус намеква, че поради тази причина не е разполагал с време да се притесни за по-малкия си син. — Б.пр.
4
Първородният син на английския аристократ наследява по закон не само титлата, но и всички земни благини на рода, поради което родените след него синове, ако не си намерят подходящо поприще (традиционно в армията или в църквата), лягат на плещите на баща си, а по-късно на наследника на титлата. — Б.пр.
5
Теодор Рузвелт (1858–1919) — 26-и президент на САЩ, известен с енергичните си мерки за развитието на американската икономика. — Б.пр.