Аш, когато се видя с Джоун и й разказа за събитията от изминалата нощ, за които тя, радваща се на дълбок сън, хабер си нямаше, бе склонен да се самообвини за провала. Вярно, че самата съдба се беше опълчила срещу него, но фактът, че не бе постигнал нищо, си оставаше облещен насреща му със страшна сила.
Джоун обаче не споделяше мнението му.
— Направили сте чудеса — възкликна тя. — Разчистихте ми пътя. Това е моята представа за истинска работа в екип. Сега вече се радвам, че сме съдружници. Щеше да бъде пренеприятно, ако приемех наготово плодовете на вашия труд и ви принудех да се разделите с половината сума, без да съм си мръднала пръста. А при това положение с чиста съвест довечера ще сляза и ще довърша започнатото.
— Нали не си въобразявате, че довечера ще идете в музея?
— Разбира се, че ще ида.
— Но това е лудост.
— Напротив, довечера ще е единствената нощ, която не крие никакъв риск.
— След всичко, случило се снощи?
— Именно поради него. Как виждате след снощи Бакстър да си подаде носа от леглото? Ако изобщо съществува възможност да приключим с тази работа, тя е довечера.
— Права сте. Не бях разглеждал въпроса от този ъгъл. Бакстър няма да поеме риска за втора катастрофа. Този път положително ще успея.
Джоун повдигна вежди.
— Не ви разбирам, господин Марсън. Да не би да предлагате нощес отново да се опитате да вземете скарабея?
— Да, ще бъде просто като…
— Да не би да сте забравили, че съгласно условията на споразумението ни сега е мой ред?
— Не може да искате да се съобразявам с това.
— Мога.
— Но, за Бога, влезте ми в положението! Сериозно ли очаквате, че ще се излежавам в леглото, докато вие вършите работата, а след това да протегна мръсни пипала към половината награда?
— Напълно сериозно.
— Това е нелепо.
— Не е по-нелепо от това аз да съм в същото положение. Господин Марсън, няма смисъл да се спираме отново на тези неща. Отдавна сме ги решили.
И тя отказа да обсъжда повече въпроса, като остави Аш да тъне в мъки и тревоги, сравними само с онези, които с приближаването на нощта все по-яростно ръфаха сърцето на Незаменимия Бакстър.
II
Закуската в замъка Бландингс не беше официално хранене. За гостите, достатъчно енергични да слязат долу, имаше изобилно ядене и пиене в дългата трапезария, но закусващите по стаите си решително преобладаваха, вдъхновени от примера на лорд Емсуърт, когото нищо на света не би могло да принуди да започне деня си сред стада от роднини, повечето от които не можеше да понася.
Следователно, когато Бакстър, след като будува до зори, отдаде дължимото на Природата и заспа в девет часа, никой не дойде да го буди. Не позвъни за прислугата, тъй че не го обезпокоиха и спа до единайсет и половина — време, по което в неделя сутрин (при наличието на гостуващ епископ и няколко члена на по-нисшото духовенство) повечето от обитателите на къщата бяха отишли на църква.
Бакстър набързо се избръсна и облече, разяждан от глождещи опасения. Обвиняваше се, задето се бе търкалял толкова дълго в леглото. Беше прекарал цели няколко часа в сънна леност, когато всяка минута на отклонено внимание можеше да доведе до изчезването на скарабея.
Беше се събудил с мрачно предчувствие. Нещо му подсказваше, че скарабеят е задигнат през нощта и вече съжаляваше, че не е рискувал да остане на пост.
Когато хукна към парадния вестибюл, къщата беше необичайно тиха. Мина покрай един прозорец и забеляза лорд Емсуърт в твърде ненеделен костюм от кафяв туид и с градинска вила в ръка, която доста би огорчила епископа, задълбочено надвесен над една леха, но освен него в цялата околност не се мяркаше жива душа, а вътре в къщата цареше усещане за пустош. Тази неделна сутрин парадният вестибюл сякаш призоваваше да бъде оставен на мира поне до обяд, което често може да се усети от гост на голяма къща, останал сам, докато събратята му се черкуват.
Портретите по стените, особено онзи на покойната графиня Емсуърт като Венера, раждаща се от морската пяна, се заблещиха в Бакстър с хладно неодобрение. Дори столовете изглеждаха смръщени и недружелюбни. Но Бакстър не беше в настроение да обръща внимание на отношението им към него. Съвестта му спеше. Умът му бе зает изключително от скарабея и вероятната му участ. Каква катастрофална небрежност прояви, като не го охранява през нощта! Дълго преди да отвори вратата на музея беше абсолютно уверен, че се е случило най-лошото.
Предчувствието не го излъга. Музеят си беше на мястото, картичката с надпис, че това е скарабей от времето на владичеството на Хеопс от Четвърта династия, предоставен от господин Престън Питърс, си беше на мястото, мумиите, птичите яйца, гоблените, требниците и всички останали съкровища на лорд Емсуърт си бяха по местата.