Но не и скарабеят.
III
Въпреки че Незаменимия Бакстър беше очаквал точно това, мина доста време, преди да се съвземе от удара. Стоеше вцепенен, оцъклил очи срещу празното място.
Когато граф Емсуърт се появи с цел да се размотава из музея, Бакстър още не беше спрял да се пули. Графът беше един от най-видните мотльовци на света и неделя сутрин беше любимото му време за волно размотаване и всеобхватно безцелно мандахерцане. След закуска се дълго и плодотворно се размотава из градината, размота се и в конюшните, свърши тази работа и в библиотеката, а сега нямаше търпение да се поразмотава и в музея.
— Лорд Емсуърт!
Докато Бакстър го забележи и възвърне дар-слово, графът вече се размотаваше на трийсетина сантиметра от мястото, където се беше втрещил секретарят. Би го чул дори ако шепнеше, но чувствата на Бакстър бяха дотам вулканични, че той неволно нададе мощен рев, който би минал за гръмогласен дори от устата на капитан на морски кораб, спускащ нареждания на подчинени, покатерили се на марса. Лорд Емсуърт подскочи атлетично и след като се освободи от обятията на старинен гоблен, сложи ръка на ухото си, разтри го нежно и зверски се закокори срещу младия си помощник.
— Какво според вас вършите, като ме лаете така, Бакстър? Настина минавате всички граници. Превръщате се в абсолютна напаст.
— Лорд Емсуърт, няма го. Скарабеят го няма.
— Спукахте ми тъпанчето.
— Лорд Емсуърт, някой е откраднал скарабея, който ви даде господин Питърс.
Вероятната участ на тъпанчето спря да поглъща цялостното внимание на графа. Проследи със стреснат поглед изопнатия показалец на секретаря си и разгледа мястото на разигралата се трагедия.
— Милостиви Боже! Напълно прав сте, драги ми приятелю. Някой е задигнал скарабея. Крайно обезпокояващо. Господин Питърс може да се засегне. За нищо на света не желая да наранявам чувствата на господин Питърс. Току-виж си помислил, че е трябвало да се грижа по-добре за него. Но кой, за Бога, би откраднал някакъв си скарабей?
Тъкмо Бакстър отвори уста да отговори, и откъм парадния вестибюл долетя звук, леко приглушен от затворената врата и коридора, но въпреки това несъмнено звук от стоварване на тон въглища на пода. Надолу по стълбите се търкаляше тежко тяло и глас, който и двамата разпознаха като произлизащ от Достопочтения Фреди, изригна проклятия, изгубили се миг по-късно в последвалия трясък и мелодичния звън на потрошена стъклария, който Бакстър лесно би разпознал като разбиване на античен порцелан.
Нито лорд Емсуърт, нито Бакстър се затрудниха в извода си за случилото се. Достопочтеният Фреди бе паднал по стълбите.
С малко въображение тази част от историята на скарабея на господин Питърс може да се превърне в превъзходен трактат върху опасностите, които носи отсъствието от църква в неделя сутрин дори на този свят. Ако Достопочтеният Фреди беше отишъл да се черкува, сега нямаше да търчи надолу по стълбите на замъка и пътят му не би се пресякъл с този на Мюриъл.
Мюриъл бе персийската котка на лейди Ан Уорблингтън. Лейди Ан беше закусила в леглото и остана в него, тъй като й се стори, че се задава една от мигрените й. Мюриъл се изниза от стаята заедно с подноса, защото изгаряше от желание да присъства на погребалния ритуал на останките от пържената писия, представляваща семплата закуска на лейди Ан, и хукна по петите на прислужницата, докато не стигнаха до парадния вестибюл. В този момент прислужницата, която напълно основателно не можеше да понася Мюриъл, спря, издаде звук на отваряща се бирена бутилка и от все сърце и с все сила срита Мюриъл със злобен крак. Наскърбената и уплашена Мюриъл се фръцна кръгом и хукна нагоре по стълбите в същия момент, в който Достопочтеният Фреди, забързан по неизвестни причини, се затича надолу.
Имаше един момент, когато Фреди можеше да се спаси с цената на стоварване на обувката си номер четирийсет и четири връз гръбнака на Мюриъл, но дори в този миг на криза той прецени, че отношенията му с властите не са дотам блестящи, че да рискува да убие любимата котка на леля си, и затова се впусна в бърз слалом. Сащисаната котка продължи оттеглянето си нагоре, докато Фреди се понесе надолу, без почти да влиза в съприкосновение със стъпалата.
Когато тупна сред тленните останки на старинния порцелан, същински Марий сред руините на Картаген, първата му работа бе да установи степента на честно спечелените телесни повреди. Изпитваше нарастващо подозрение, че се е натрошил поне на десет места.