Тези недостойни чувства бързо се разсеяха. Каквито и да бяха недостатъците му, Аш беше справедлив младеж. Когато откри Джоун след монолога на господин Питърс, той вече се беше пречистил от дребнавите глождения и бе готов да я поздрави от все душа и сърце. Въпреки това беше решил, че нищо на света не може да го принуди да раздели с нея наградата. По този въпрос нямаше да допусне никакво отстъпление.
— Току-що се разделих с господин Питърс — започна той. — Всичко е наред. Чековата книжка е отворена и той пълни писалката с мастило, което да му стигне да напише сумата. Но трябва да ви кажа нещо.
Тя го прекъсна. За негова изненада го гледаше с ледено неодобрение.
— Аз също трябва да ви кажа нещо. Ако си въобразявате, че ще склоня да приема и едно пени от наградата…
— Точно това исках да кажа и аз. Естествено, и през ум не ми минава да претендирам дори за минимална част.
— Не ви разбирам. Полага ви се цялата награда. Когато сключихме споразумението, аз подчертах, че ще взема моя дял само ако ми позволите да свърша моята част от работата. Вие нарушихте това споразумение и нищо не може да ме принуди да приема парите. Знам, че сте го направили от добро сърце, господин Марсън, но просто не мога да изпитам благодарност. Заявих, че сме сключили делови договор, че няма да търпя никакво кавалерство и мислех, че след като ми обещахте…
— Един момент — прекъсна я обърканият Аш. — Не схващам мисълта ви. Какво искате да кажете?
— Какво да искам да кажа ли? Искам да кажа, че снощи сте слезли в музея преди мен и сте взели скарабея въпреки обещанието да стоите настрана и да ми дадете възможност да опитам.
— Но аз не съм задигал никакви скарабей.
Беше ред на Джоун да се смути.
— Но нали скарабеят е у вас?
— Не, у вас е.
— Не е.
— Но… но той е изчезнал.
— Знам. Снощи слязох в музея, както говорихме, и когато стигнах до постамента, там нямаше скарабей. Беше изчезнал.
Гледаха се угрижено. Аш пръв наруши мълчанието.
— Когато сте отишли в музея вече го е нямало, така ли?
— Нямаше и помен от него. Реших, че вие сте слизали преди мен. Бях бясна.
— Но това е нелепо — възкликна Аш. — Кой би могъл да го вземе? Никой освен нас не знае, че Питърс предлага награда. Какво точно стана снощи?
— Изчаках до един часа. Промъкнах се долу, влязох в музея, запалих клечка кибрит и затърсих скарабея. Нямаше го. В началото не можах да повярвам на очите си. Запалих още няколко клечки, но полза никаква. Скарабеят беше изчезнал и аз се прибрах в стаята си, бъкаща от не-ласкави мисли по вас. Бях глупава. Трябваше да се сетя, че няма да нарушите думата си. Но не виждах никакво друго обяснение за изчезването му. Е, все някой трябва да го е взел и въпросът е какво ще правим. — Тя се засмя. — Май избързахме със спора за подялбата на наградата. Изглежда, такава няма да има.
— Междувременно — мрачно продума Аш — трябва да ида да снеса новината на Питърс. Тя ще разбие сърцето му.
ДЕСЕТА ГЛАВА
I
Замъкът Бландингс дремеше, упоен от спокойствието на летния следобед. Навсякъде цареше мир. Фреди бе на легло с указания от лекаря да не го напуска до второ нареждане. Лорд Емсуърт беше грабнал отново градинарската вила. Останалата част от обитателите на дома се разхождаха или седяха по ливадите, защото денят ухаеше на късна пролет и топлината вещаеше настъпващо лято.
Алин Питърс стоеше до отворения прозорец на стаята си, която имаше прекрасен изглед към терасите. На масата до нея лежеше купчина писма. В неделните дни пощаджията идваше късно в замъка и не беше успяла да ги прочете преди обяда.
Алин беше озадачена. Усещаше пристъп на депресия, която не можеше да си обясни. По правило, за да се почувства потисната, нещо трябваше много да се обърка, защото не беше от момичетата, които с повод и без повод мрачно размишляват над Живота. Не намираше нищо трагично в това, че е жива. Обичаше да е жива.