— О, много съжалявам. Смяташ ли, че е тежко болен? Близък ли си с господин Мередит?
— Мередит е свестен човек и аз го харесвам, но се опасявам, че ако беше само болестта му, бих намерил сили да я понеса. За жалост „кенгуру“ ще рече „върни се незабавно с първия кораб“.
Алин го погледна. В очите й бавно изгря проумяване на положението.
— О — рече най-сетне тя.
— Бих се изразил по-силно — отбеляза Джордж.
— Но… следващият кораб… кога е?
— В сряда сутринта. Ще трябва да си тръгна още утре.
Очите на Алин не се откъсваха от синкавите хълмове отвъд долината, но не ги виждаше. Пречеше й някаква мъгла. Чувстваше се смазана, измамена и самотна. Сякаш Джордж бе вече отплавал, а тя е била зарязана на непознато място.
— Но, Джордж… — изрече тя.
Не можа да намери други думи за протест срещу неизбежното.
— Лош късмет — тихо отбеляза Емерсън. — Но няма да се учудя, ако всъщност това развитие на нещата не е най-доброто, което можеше да се случи. Вместо да ме подлага на бавна агония, която ще направи и двама ни нещастни, то ме довършва с един удар. Ако не беше телеграмата, сигурно щях да те тормозя до деня на сватбата ти. До последния момент щях да си въобразявам, че има надежда. Но това слага бърз край на всичко. Дори аз не бих могъл да си въобразя, че ще направя чудо за няколкото часа, които ми остават до потеглянето на влака утре. Просто трябва да гледам на нещата откъм слънчевата им страна. Ако се срещнем отново, а не виждам защо, ти ще си омъжена. Нямам способността да въздействам от разстояние. Не мога да се надявам да те убедя чрез телепатия.
Облегна се до нея на перилото и продължи с тих, равномерен глас:
— Тази работа ми дойде като шамар от ясно небе, защото Мередит е последният човек, от когото очаквах да се разболее. Когато се разделихме, беше здрав като бик. Но от друга страна, поуката от станалото наби в главата ми известно количество здрав разум. Странно е, че досега не съм си давал сметка какъв самомнителен и себелюбив тъпак съм бил. Не мога да проумея защо съм си въобразявал, че притежавам някакво неотразимо обаяние, което би те накарало да си изпотрошиш краката от бързане да развалиш годежа и да обърнеш живота си с главата надолу, за да спечелиш ненадминатата награда в лицето на моя милост. Предполагам, че човек се нуждае от някакъв шок, за да разбере колко всъщност струва. Не бих могъл да се възхищавам повече от теб, но ако можех, начинът, по който търпеше дивотиите ми, перченето ми и позите ми на супермен, щеше да ме принуди да го направя. Ти беше прекрасна.
Алин онемя. Чувстваше се, сякаш през последните петнайсет минути целият й свят се е преобърнал. Това беше някакъв нов Джордж Емерсън, над когото беше невъзможно да се надсмиваш. Коварно привлекателен Джордж. Сърцето й заби бързо-бързо. Мислите й бяха объркани, но смътно осъзнаваше, че той току-що е срутил главната барикада на самоотбраната й и сега е по-открита за нападение от всякога. Досега упоритостта и автоматичното нежелание да се поддава на натиска на воля, опитваща се да надделее над нейната, бяха поддържали хладната й уравновесеност. С властността му можеше да се бори. Но смирението му я обезоръжаваше крайно опасно.
Слабата струнка на Алин беше мекосърдечието. Никога не го бе признавала пред себе си, но отчасти жалостта бе причина да приеме предложението на Фреди. Изглеждаше толкова сломен и самосъжаляващ се, когато се запознаха през онези есенни дни. Благоразумието й подсказваше, че ако си позволи да жали Джордж Емерсън, могат да се случат непредсказуеми неща.
Мълчанието продължаваше. Алин не знаеше какво да каже. В настроението, в което бе изпаднала, беше опасно да отваря уста.
— Познаваме се толкова отдавна — наруши мълчанието Емерсън — и аз толкова често ти повтарях „обичам те“, че това се превърна почти в шега, сякаш играехме игричка. Такъв бе начинът ни да се отнасяме към нещата — преди всичко със смях. Но сега ще ти го кажа още веднъж, въпреки че думите се изтъркаха. Обичам те. Примирих се с факта, че съм победен в състезанието и че ще се омъжиш за друг, но няма да спра да те обичам. Не твърдя, че ще бъда по-щастлив, ако те забравя, защото няма да го направя. Това е просто невъзможно. Каквото и да означавам за теб, ти си част от същността ми и винаги ще си останеш такава. Да продължа да живея, без да те обичам, е все едно да живея, без да дишам.
Той млъкна и се изправи.
— Това е всичко. Не искам да ти развалям хубавия пролетен следобед с траурни словоизлияния. Трябваше да ти кажа всичко това, но е за последен път. Няма да се повтори. Когато утре се кача на влака, трагедии няма да има. Имаш ли възможност да дойдеш да ме изпратиш на гарата?