— Тъй ли?
Аш се огледа и с облекчение установи, че са извън слуховия обсег на обитателите на замъка. Подобна възможност трудно се удава в Бландингс, особено ако пребивавате там като прислуга. Пространството, предвидено за обслужващия гостите персонал, бе твърде ограничено и рядко бихте могли да направите крачка, без да се чукнете чело в чело с камериерка, камериер или лакей. Но сега като че ли бяха сами. Коридорът към задната част на замъка беше празен. Хоризонтът беше чист откъм висша или нисша прислуга, докъдето стигаше взорът.
Въпреки това Аш сниши глас.
— Не е ли странно съвпадение — продължи той, — че изобщо се появихте в живота ми?
— Не особено — отзова се прозаично Джоун. — Твърде вероятно беше рано или късно да се срещнем, след като обитаваме една и съща къща.
— Съвпадението е в това, че наехте стая именно там.
— Защо?
Аш се почувства обезсърчен. Без съмнение логиката беше на нейна страна, но все пак можеше поне мъничко да му помогне в това трудно положение. Женската интуиция не може да не й бе подсказала, че мъж, говорил с висок весел глас, не би намалил децибелите до дрезгав шепот, ако нямаше уважителна причина. Безнадеждността на положението започна да му дотяга. От вечерта на гарата в Маркет Бландингс, когато бе осъзнал, че я обича, той непрекъснато дебнеше сгоден случай да сподели откритието си с нея, но при всяка тяхна среща разговорът неумолимо вземаше практическа и несантиментална насока. И сега, когато се опитваше неоспоримо да й докаже, че двамата са събрани от съдбата, когато се стараеше да създаде впечатлението, че провидението ги е създало един за друг, тя го поля със студения душ на своето „защо?“ Не му беше лесно.
Тъкмо смяташе да развие темата, когато откъм замъка се зададе камериерът на Достопочтения Фреди господин Джъдсън. Беше очевидно, че отблъскващата цел на младежа е да го лиши от единствената кратка възможност да убеди Джоун да сподели преценката му, че тайнствената ръка на Провидението засяга колкото него, толкова и нея. Желанието на Джъдсън да влезе в разговор беше изписано на лицето му. Имаше вид на човек, който прелива от неизказани слова. Бе зарязал обичайната си леност и приближаваше почти в галоп. Започна да говори, преди да стигне до тях.
— Госпожице Симпсън, господин Марсън, вярно е това, което ви казах онази вечер. Факт е.
Аш измери със суров поглед натрапника. Никога не беше изпитвал топла привързаност към господин Джъдсън, а сега направо го гледаше с отвращение. Такъв зор видя да докара нещата до вид, удобен за обсъждане на неведомите пътища на Провидението, защото в Джоун имаше нещо, което затрудняваше сантименталните разговори. Това неуловимо нещо я караше да предприема среднощни набези срещу хорските музеи и я правеше труден обект на задушевни разговори за сродни души и съдби. Именно качествата, които Аш най-много харесваше у нея — сила, способности, сърцата самостоятелност, — издигаха непреодолими прегради пред любовното му обяснение.
Господин Джъдсън продължаваше да бръщолеви.
— Вярно е. Вече няма капка съмнение. Било е и се случи сега, точно както предрекох онази вечер.
— Какво сте предрекли… коя вечер? — попита Аш.
— Онази вечер на вечеря, когато и двамата току-що бяхте пристигнали. Не помните ли, че разказвах за Фреди и момичето от Лондон, на което е писал писма — момичето, за което казах, че много ми прилича на вас, госпожице Симпсън? Как й беше името? Да, Джоун Валънтайн. Точно така. Момичето от театъра, на което Фреди ме пращаше да нося писма почти всяка вечер. Е добре, тя го направи, точно както го предрекох онази вечер. Притиснала е младия Фреди с писмата му, както той би следвало да очаква, ако не беше такъв тъпанар. Тези момичета са все от един дол дренки.
Господин Джъдсън млъкна, внимателно проучи околния пейзаж и пак започна.
— Току-що извадих един от костюмите на Фреди да го изчеткам… — Тук господин Джъдсън млъкна и се по-изкашля. — Та случайно погледнах в джобовете му и намерих писмо. Хвърлих му един поглед, преди да го оставя на масата, и се оказа, че е от някой си Джоунс. Пише, че оная Валънтайн стиска писмата и ще се погрижи да го накисне, ако не й плати още хилядарка, след което ще ги предаде. Доколкото разбрах, Фреди вече е платил пет стотака. Представа нямам откъде ги е взел, но така пише в писмото. Въпросният Джоунс твърди, че й ги е предал със собствените си ръце, но не успял да я укроти и ако не получела още хиляда, щяла да го съди за неизпълнено обещание за женитба. А сега Фреди ми даде да занеса бележка до същия този Джоунс, който е отседнал в Маркет Бландингс.
Джоун изслуша тази забележителна реч със смаяно изумление. В този момент направи първия си коментар.