— Не може да бъде.
— Госпожице Симпсън, видях писмото със собствените си очи.
— Но…
Тя погледна безпомощно Аш. Очите им се срещнаха — нейните объркани, неговите блеснали от разбиране.
— Това показва — бавно изрече Аш, — че той има тежка и належаща нужда от пари.
— И още как! — с наслада откликна господин Джъдсън. — Струва ми се, че младият Фреди вече застърга дъното. Леле какъв цирк ще се оформи, ако наистина седне да го съди. Отивам да съобщя на господин Бийч и останалите. Ще подскочат до тавана. — Лицето му помръкна. — О, боже, забравих за бележката. Нареди ми да я занеса веднага.
— Аз ще я занеса вместо вас — предложи Аш. — И без това нямам какво да правя в момента.
Благодарността на господин Джъдсън нямаше граници.
— Вие сте свястно момче, Марсън — заяви той. — Много съм ви задължен и ще ви върна услугата. Ще се пръсна по шевовете, ако не разпространя веднага такава новина. Направо ще се пръсна.
И господин Джъдсън със сияещо лице забърза към стаята на домоуправителката.
— Нищо не разбирам — най-сетне проговори Джоун. — Замая ми се главата.
— Как така? Всичко е просто и ясно. Това е съвпадението, което чаках в качеството си на Гридли Куейл. Вече мога да премина към индуктивно мислене. Какво откриваме, като претеглим уликите? Че младото магаре Фреди е нашият човек. Скарабеят е у него.
— Но всичко е толкова объркано. Аз не съм запазила писмата му.
— За целите на Джоунс сте ги запазили. Я да изясним участието на този Джоунс в нашата история. Какво знаете за него?
— Той е тантурест мъж, който една вечер дойде да ме посети и поиска да му предам някакви писма. Обясних му, че много отдавна съм ги унищожила и той си тръгна.
— Е, поне тази част се изясни. Той разиграва Фреди по прост, но ефикасен начин. Предполагам, че номерът не би минал пред всеки, но от това, което съм чувал, Фреди не може да се похвали с бляскав интелект. Очевидно, без да гъкне, е приел думите му за чиста монета. И какво трябва да предприеме? Да намери незабавно хиляда лири, при положение, че първите петстотин са изчерпали кредита му. И тогава му хрумва да задигне скарабея.
— Но защо? Защо изобщо би се сетил за скарабея? Това не мога да разбера. Едва ли ще го направи, за да го върне на господин Питърс и да поиска наградата. Няма начин да знае, че господин Питърс предлага награда. Няма начин да знае също така, че лорд Емсуърт е придобил скарабея не по най-почтения възможен начин. Няма начин да знае… каквото и да било.
Ентусиазмът на Аш леко посърна.
— Да, май сте права. Но… да, разбира се. Джоунс положително е знаел за скарабея и му е казал.
— Но откъде ще знае?
— Да… и тук сте права. Как би могъл да узнае Джоунс?
— Никак. Когато Алин дойде онази вечер, той вече си беше тръгнал.
— Не разбирам. Коя вечер?
— Същата вечер, когато се запознахме. Дали пък случайно не би могъл да подслуша Алин, докато ми разправяше за скарабея и наградата?
— Да е подслушал! Тази дума е откровение за мен. Девет от всеки десет триумфа на Гридли Куейл се дължат на подслушване. Смятам, че вече надушихме вярната следа.
— Не и аз. Как би могъл да ни подслуша? Вратата беше затворена и по това време той е бил вече на улицата.
— Откъде знаете? Видяхте ли го да излиза?
— Не, но нали си тръгна?
— Би могъл да изчака на стълбите. Нали не сте забравили каква тъмница е на № 7А?
— Но защо?
Аш се замисли.
— Защо, защо? Гадна дума. Бич за детектива. Стори ми се, че го бях налучкал, докато вие не… Велики Боже! Ще ви кажа защо. Изясни ми се като бял ден. Напипах го. Дошъл е при вас за писмата, защото Фреди си ги е искал обратно поради предстоящия му брак с госпожица Питърс, нали така?
— Да.
— Вие заявявате, че сте ги унищожили, и той си тръгва. Прав ли съм дотук?
— Да.
— Преди да напусне къщата, госпожица Питърс съобщава името си на входната врата. Поставете се на мястото на Джоунс. Какво би помислил в такъв момент? Че се играе някаква игричка. Промъква се обратно горе, изчаква госпожица Питърс да влезе в стаята ви, застава пред вратата и слуша. Какво ще кажете?
— Трябва да сте прав. Би могъл да го направи съвсем лесно.
— Точно това е направил. Сигурен съм, като че ли съм бил там. Всъщност много вероятно е да съм бил. Казвате, че е станало вечерта на деня, в който се запознахме? Спомням си, че тогава слизах по стълбите — отивах в един мюзикхол — и чух гласове в стаята ви. Помня го съвсем ясно. Вероятно едва не съм се сблъскал с Джоунс.
— Наистина всичко сякаш съвпада.
— Случаят е ясен. Няма грешка. Единственият въпрос е: мога ли въз основа на тези улики да отида при младия Фреди и да му изтръгна скарабея? Общо взето, смятам, че ще е по-добре преди това да занеса бележката на Джоунс, както обещах на Джъдсън, и да видя мога ли да го обработя. Да, така ще е най-добре. Тръгвам веднага.