Освен че беше по-малък син и като такъв по рождение трън в очите на семейството, Достопочтеният Фреди рядко успешно съумяваше допълнително да вдигне кръвното на баща си по удивително разнообразни и изобретателни начини. Граф Емсуърт бе така устроен от иначе благосклонната към него Майка Природа, че никой и нищо на света не бе в състояние истински да всее смут в хрисимата му душевност, но Фреди с много пот на чело и вродена надареност бе успял нееднократно да го доближи до състоянието на тревожна напрегнатост. В изпълненията на Достопочтения имаше някакво постоянство, някакво усърдие, някаква упорита, да не я наречем магарешка настойчивост, които дълбаеха по тила на кроткия граф като прословутата китайска капка вода. Отделни прояви на идиотизъм биха били безсилни да нарушат вродената му невъзмутимост, но от деня, в който се роди и най-вече от момента, в който постъпи в Итън, Фреди не спря да възпламенява под носа на баща си бомба подир бомба.
Изключиха го от Итън, задето се измъквал от училището посред нощ и бродел из улиците на Уиндзор под прикритието на изкуствен мустак. От Оксфорд го изритаха, защото изсипал от втория етаж пълна мастилница върху главата на заместник-декана на колежа. Прекара две години под грижите на скъп лондонски частен учител, за да се продъни на приемните изпити във Военната академия. За нула време успя да натрупа повече впечатляващи дългове и по-голяма тълпа съмнителни приятели, до един свързани по някакъв начин с конните надбягвания, от всеки друг свой непрокопсан връстник.
Подобни изяви лазят по нервите и на най-невъзмутимия родител, поради което лорд Емсуърт най-сетне тропна с крак. Това бе единственият случай в живота му, когато събра куража да действа решително и го стори с всичката си неизразходвана през годините енергия. Спря издръжката на сина си, затвори го в замъка Бландингс и го държа там толкова непреклонно, че до предишната вечер, когато пристигнаха заедно със следобедния влак, на Фреди кракът му не беше стъпвал в Лондон от близо година.
Вероятно, напук на тайните тревоги, именно мисълта, че отново е в любимата метрополия, стана причина Достопочтеният да даде воля на колкото гръмогласна, толкова и фалшива певческа проява, като пляскаше доволно из ваната в такт с песента.
Баща му се намръщи още повече и се зае да барабани раздразнено с пръсти. След малко обаче челото му се проясни и на лицето му изгря доволна усмивка. И той се беше сетил.
А лорд Емсуърт се сети за следното. В края на миналата есен съседното на Бландингс имение бе наето от някой си господин Питърс — американец, притежаващ неизброими милиони, хронично киселинен стомах и красива дъщеря на име Алин. Двете семейства се запознаха, а Фреди и Алин бяха насърчени да се сближат. И само преди няколко дни бе обявен техният годеж, с което единствената брадавица, загрозяваща в очите на лорда този тъй прекрасен свят, бе успешно отстранена.
Пеенето откъм банята се издигна до непоносими висоти, но лорд Емсуърт го слушаше, без да му трепне ухото. Невероятно е каква разтуха може да внесе в душата на човека, пардон аристократа, самата мисъл, че най-сетне ще се отърве от по-малкия си син. В течение на почти цяла година заточеният в Бландингс Фреди с неизчерпаема изобретателност бе стъргал като с пила по нервите на татка си. Бландингс бе обширно имение, но не чак толкова необятно, че баща и син да не се засичат сегиз-тогиз и при всяка подобна засечка на лорд Емсуърт му кипваше келят при многострадалния вид на младежа. За лорда паркът и градините на Бландингс бяха земната изява на Рая небесен. А чезнещият в плен Фреди витаеше сред тях с вид тъй смазан и съсипан, че би разплакал от умиление всеки сибирски заточеник.
Да, лордът се радваше, че Фреди е сгоден за Алин Питърс. Той харесваше Алин. Харесваше и господин Питърс. Изпитваше такова нескончаемо облекчение, че с почуда откри в душата си и някакво почти топло чувство към Фреди, който в момента изникна от банята по розова хавлия, за да открие с изумление, че бащиният гняв се е стопил и Всичко му е наред на света, както почти се е изразил поетът Тенисън.
Въпреки това не се отдаде на обичайното си губене на ценно време, а трескаво се зае с обличането. Винаги се чувстваше като в небрано лозе в присъствието на баща си, та изгаряше от желание час по-скоро да се озове другаде. Скочи толкова чевръсто в панталоните, че единият му крак попадна в джоба им и той тупна на пода.
Докато се мъчеше да се разграничи от крачолите, си припомни нещо, което се бе изтрило от паметта му.
— Между другото, родителю, снощи срещнах мой стар приятел и го поканих да дойде тази седмица в Бландингс. Нали нямаш нищо против и тъй нататък?