III
Може би най-тежкото изпитание за болника е фактът, че хората непрекъснато го посещават и се връзват на фльонга, за да повдигнат духа му. Достопочтеният Фреди Трипуд страдаше извънмерно именно от това. По природа не беше общителен и се уморяваше да напряга ограничените си възможности с търсене на теми за разговор с многобройните си посетители. Искаше само да го оставят на мира да си чете „Приключенията на Гридли Куейл“, а когато се умори от тях — да лежи по гръб, да зяпа тавана и да изчисти главата си от всяко подобие на мисъл. Само динамичните личности и енергичните работохолици на този свят побесняват, когато ги приковат на легло с навехнат глезен. На Достопочтения Фреди му харесваше. От малък обичаше да се излежава и сега, когато съдбата му разреши да го прави на воля, без да предизвиква упреци, недоволстваше, че блаженството му се нарушава от натрапчиви роднини.
Прекарваше редките мигове на самота в опити да реши кой от братовчедите, чичовците и лелите му е най-досаден. Понякога връчваше палмата на полковник Хорас Мант, който наблягаше на войнишката нотка („Спомням си как в зимната планинска кампания на деветдесет и трета дяволски си навехнах глезена“), но духовният подход на епископа на Годалминг сякаш го дразнеше повече. Понякога начело на списъка поставяше братовчед си Пърси, лорд Стокхийт, който отказваше да говори за каквото и да било освен за своя току-що завършил съдебен процес и въздействието на присъдата върху овехтелия му родител. Точно в момента Фреди не беше във форма да съчувства на куцо и сляпо за процесите им за неспазени обещания за женитба.
В понеделник сутринта, докато лежеше и четеше, единственият облак на бистрия хоризонт на радостта му от непривичната самота бе мисълта, че всеки момент вратата ще се отвори и някой любезно заинтересуван за здравето му ще се намъкне в стаята.
Опасенията му се оказаха напълно оправдани. Тъкмо беше задълбал в тънкостите на хитроумния заговор от страна на тайно общество да отстрани Гридли Куейл, като подкупи готвача му (лош човек) и му заръча да наръси пилешкото фрикасе със ситно накълцани конски косми, когато дръжката на вратата изтрака и в стаята влезе Аш Марсън.
Фреди не беше единственият в къщата, който намираше несекващия поток от посетители в болничната си стая за крайно дразнещ, фактът, че болникът не може да отдели и минутка за себе си, силно тревожеше Аш. От известно време се мотаеше в коридора близо до покоите на Фреди, преизпълнен от дух на предприемчивост, но в пълна невъзможност да изиграе хода си поради тълпите съчувстващи. Това, което имаше да казва на страдалеца, не бе предназначено за трети уши.
Когато Фреди видя кой влиза, той изпита прилив на облекчение. Опасяваше се, че може да е епископът. Разпозна в Аш камериера, който му помогна да се добере до леглото след инцидента. Вероятно беше дошъл да поднесе почитанията си и да се заинтересува за здравето му, но едва ли щеше да се задържи дълго. Кимна му и продължи да чете.
След малко вдигна поглед от книгата и видя Аш, застанал до леглото му, приковал в него пронизващи очи.
Достопочтеният мразеше пронизващите очи. Една от причините, поради които избягваше да остава насаме с бъдещия си тъст господин Престън Питърс беше, че Природата бе надарила милионера с чифт проницателни очи, които благодарение на стреса от деловия живот в Ню Йорк имаха навика да пробиват дупки. На един млад мъж му трябваха по-здрави нерви и по-чиста съвест от наличните у Достопочтения, за да се наслаждава на беседа с господин Питърс на четири очи.
Но ако приемаше бащата на Алин като неизбежно зло и признаваше, че положението му го упълномощава да гледа хората колкото проницателно си иска, проклет да беше, ако допуснеше тази привилегия да се разпростре и върху камериера му. Човекът, застанал до леглото, го пронизваше с поглед, който пърлеше чувствителното му въображение, а това тревожеше и смущаваше Фреди.
— Какво искаш? — свадливо попита той. — Защо си ме зяпнал така?
Аш седна, подпря се с лакти на леглото и отново пусна погледа, само че от по-ниска кота.
— А! — каза той.
Каквито и да бяха недостатъците на Аш по отношение на индуктивното мислене на Гридли Куейл, във всяко от приключенията имаше по една сцена, в която той никога не се проваляше. Това бе сцената в последната глава, където Куейл, срещнал се очи в очи с врага, го разобличава. Куейл може и да се препъваше в началните глави на историята, но в коронната си сцена нямаше грешка. Беше рязък, експресивен и безпощадно убедителен. Аш, докато репетираше наум разговора в коридора, преди да влезе, реши, че едва ли би намерил по-добър модел за поведение от този на детектива. Именно затова беше рязък, суров и безпощадно убедителен пред Фреди и още след първите му няколко изречения на Достопочтения започна да не му достига въздух.