Това предложение допадна както на търговските, така и на мисионерските инстинкти на Аш. Единственото, за което съжаляваше, бе, че сега, когато възстанови скарабея, ще трябва да се раздели с господин Питърс. Не му харесваше мисълта да върне милионера на света недоизлекуван. Беше започнал да гледа на него като на току-що започнато свое творение.
Но се сети за Джоун и затвори вече открехнатата си уста. Ако това предложение означаваше раздяла с Джоун, не можеше да го приеме.
— Нека помисля — рече.
— Мисли, но бързо — отвърна господин Питърс.
V
Оцелелите от пожари, земетресения и корабокрушения твърдят, че в подобни стресови времена социалните бариери временно падат и могат да се видят хора с най-високо обществено положение да разговарят почти човешки с лица, които изобщо не принадлежат към Обществото, или почтени хора да заговарят други, без да са им били представени. Новината за бягството на Алин Питърс с Джордж Емерсън, занесена зад зелената сукнена врата от шофьора Слингсби, произведе почти същия ефект в помещенията за прислугата в замъка Бландингс.
Не само че допуснаха Слингсби в Залата на домоуправителката да разкаже историята си на висшестоящите — само по себе си нечуван прецедент, но и простосмъртни плебеи заобсъждаха случая с камериери и камериерки, без да бъдат изкормени. Лакеят Джеймс, този самозабравил се индивид, направо нахълта в Залата и бе чут да се обръща не към друг, а към самия господин Бийч с думите, че работата била дебела. Документирано е също как неговият събрат по лакейство Алфред при срещата си в коридора със самия камерхер направо го сръгал в ребрата, намигнал му и рекъл: „Ама че ден, а?“ Подобни изстъпления са имали равни на себе си само в най-бурните дни на Френската революция.
По-късно господин Бийч и госпожа Туемлоу неизменно твърдяха, че след това вълнение обществената тъкан на замъка така и не могла да се съвземе. Подобно становище може и да е крайно, но не може да се отрече, че настъпиха промени. Не може да не се отбележи издигането на Слингсби. До този момент статутът на шофьора не беше задоволително определен. Господин Бийч и госпожа Туемлоу оглавяваха партията, според която той бе проста разновидност на кочияша, но имаше и малобройна група, която, запленена от личността на Слингсби, открито заявяваше, че не е редно да се храни в Залата на прислугата редом с неоспорими плебеи като приходящата прислуга и лакеят от Залата на сервитьорите. Бягството на двойката Алин-Джордж реши въпроса веднъж и завинаги. Слингсби беше отнесъл куфарите на Джордж до влака. Слингсби беше стоял на няколко метра от мястото, откъдето Алин бе започнала спринта си към вратата на вагона. Слингсби беше в състояние да представи на всеобозрение банкнотата, която Джордж пуснал в ръката му някакви си пет минути преди великото събитие. Да се изпрати такава обществена фигура обратно в Залата на прислугата бе немислимо. По негласно съгласие същата вечер шофьорът вечеря в Залата на сервитьорите, откъдето вече не мръдна.
Единствено господин Джъдсън стоеше настрана от групата, обожаваща шофьора. Страдаше от горчивата завист на изместения. Минути преди това беше в центъра на вниманието с разказа си за писмото, намерено в джоба на Достопочтения Фреди. А сега разказът му бе засенчен от по-нова и величава сензация и господин Джъдсън за първи път в живота си се сблъска с нетрайността на мировата слава.
Джоун не се мяркаше никаква. Нямаше я на нито едно от местата, където се очакваше да бъде. Аш почти беше зарязал претърсването, когато се върна до вратата за последен поглед навън и внезапно я съзря бавно да се приближава по павираната алея.
Тя поздрави Аш с усмивка, но нещо явно я тревожеше. Известно време не проговори и двамата тръгнаха заедно.
— Какво има? — най-сетне попита Аш. — Какво се е случило?
Тя го погледна сериозно.
— Тъга — отвърна. — Отчаяние, господин Марсън. Някакво плоско усещане. Не ви ли е неприятно, когато се случват разни неща?