— Нищо не разбирам!
— Ами например тази работа с Алин. Толкова е значителна. Кара човека да чувства, че целият свят се е променил. Искам никога нищо да не се случва и да мога да препускам свободно наоколо. Доста различно от проповедта ми на улица Аръндел, нали? Смятах се за изтъкнат апостол на действеността. Но явно съм се променила. Опасявам се, че никога няма да обясня какво имам предвид. Знам само, че се чувствам внезапно остаряла. Времето преди сензационната постъпка на Алин ми се струва далече в миналото. Утре ще е по-зле, а вдругиден — още повече. Виждам, че не проумявате думите ми.
— О, проумявам ги. Или поне така си мисля. Накратко казано, човек, към когото сте били привързани, внезапно излиза от живота ви. Така ли е?
Джоун кимна.
— Да. Поне отчасти. Всъщност не познавах Алин много добре, освен дето бяхме съученички, но сте прав.
Случилото се не е толкова важно, колкото това, което означава. Нейното бягство слага край на един етап от живота ми. Да, вече ми е ясно. Животът ми досега беше истинска поредица от удари. Втурвам се напред и почти веднага се случва нещо, което ме спира с ритник отзад и трябва да започна отначало, за да получа поредния ритник. Но вече ми писна да ме ритат. Искам нещо трайно и продължително. Заприличала съм на престарял впрегатен кон, който, ако не го спрат, е способен вечно да върви в една посока. Всъщност най-изтощителното е да потеглиш отново, след като си спрял. Кратката част от живота ми, откак дойдохме тук, приключи завинаги. Трябва отново да подкарам каруцата по нов коловоз и с нов товар. Дали впрегатните коне съжаляват, когато сменят познатия товар с нов?
Гърлото на Аш внезапно пресъхна. Опита се да заговори, но не намери думи. Джоун продължи.
— Изпадали ли сте понякога в настроение, когато животът ви се струва напълно безсмислен? Той всъщност е зле съшита мелодрама, в която влизат и излизат множество хора, нямащи нищо общо със сюжета. А появи ли се някой, който има връзка с повествованието, той задължително изчезва изведнъж яко дим. След малко започваш да се чудиш какъв всъщност е сюжетът и дали изобщо го има, или всичко е просто миш-маш от несъвместими продукти.
— Има едно нещо — обади се Аш, — което дава отговор на всички тези въпроси.
— И какво е то?
— Намесата на любовта.
Очите им се срещнаха и внезапно Аш се изпълни с увереност. Почувства се бодър, стегнат и сигурен в себе си както навремето, когато участваше в състезания. Изнервящите часове на очакване бяха отминали и сега искаше да чуе стартовия пистолет. Подсъзнателно усети, че винаги се е понабоявал от Джоун, но вече не се страхуваше.
— Джоун, ще се омъжиш ли за мен?
Очите й се отместиха от лицето му. Той чакаше.
— Не знам — тихо изрече тя. — Смяташ ли, че това е решението?
— Да.
— Откъде знаеш? — избухна тя. — Едва се познаваме. Няма цял живот да бъда в това настроение. Енергията ми може да се върне. Може да се окаже, че всъщност харесвам именно ритниците.
— Няма.
— Много си сигурен.
— Сигурен съм.
— „Най-бързо пътува този, който пътува сам“19 — каза Джоун.
— Какъв смисъл има да пътуваш бързо, ако се движиш в кръг? — засече я Аш. — Знам как се чувстваш. Изпитвал съм го на гърба си. Ти си индивидуалистка. Смяташ, че зад ъгъла се крие нещо огромно и ако положиш достатъчно усилия, може да го получиш. Но там няма нищо. Или ако има, не си струва да се бориш за него. Животът не е нищо друго освен дружество за взаимопомощ. Аз ще помагам на стария Питърс, ти ще помагаш на мен, аз ще помагам на теб.
— За какво ще ми помагаш?
— Да внесеш яснота в живота си, а не да ти се струва бъркотия.
— Господин Марсън…
— Не ме наричай господин Марсън.
— Аш, не знаеш какво правиш. Ти не ме познаваш. От пет години се блъскам с живота и съм закоравяла до мозъка на костите. Ще те направя нещастен.
— Въобще не си закоравяла и много добре го знаеш. Джоун, изслушай ме. Къде е чувството ти за справедливост? Нахлуваш с гръм и трясък в живота ми, обръщаш го с главата надолу, изтръгваш ме от застоялото ми блато, революционизираш цялото ми съществуване, а сега искаш да ме зарежеш и повече да не се занимаваш с мен. Това справедливо ли е?
— Нямам такива намерения. Винаги ще бъдем добри приятели.
— Дадено. Но първо ще се оженим.
— Твърдо ли си решил?
— Да.
Джоун щастливо се засмя.
— Прекрасно. Вече се плашех, че съм успяла да те разубедя. Трябваше да кажа всичко това, за да запазя самоуважението си, след като ти направих предложение. Да, направих го. Странно е, че мъжете никога не проумяват какво им казва една жена, колкото и ясно да говори. Нима си въобразяваш, че наистина съм натъжена от заминаването на Алин? Смятах, че ще загубя теб и затова се чувствах отвратително. Не би могъл да очакваш да ти го заявя в очите, но мислех, че си се досетил. Казах го почти направо. Аш! Какво правиш?