За секунда доброто настроение на лорд Емсуърт помръкна. Имаше богат опит със старите приятели на Фреди.
— Кой е той? Не забравяй, че през седмицата в Бландингс ще бъдат господин Питърс, Алин и всичките ти роднини. Ако е някой от…
— Не, не, всичко е наред. Не е от старата тайфа. Казва се Емерсън. Много прилично момче. Полицай или нещо такова в Хонконг. Твърди, че добре познава Алин. Запознали се на парахода на път за насам.
— Не си спомням да имаш приятел на име Емерсън.
— Ъъъ, всъщност снощи го видях за първи път. Но всичко е наред. Той е добро момче и тъй нататък в този смисъл.
Настроението на лорд Емсуърт бе прекалено лъчезарно, за да повдигне възраженията, които положително би предявил, ако се намираше в не толкова слънчево разположение на духа.
— Разбира се, нека дойде, щом желае.
— Благодаря, родителю.
Фреди довърши тоалета си.
— Ще правиш ли нещо определено тази сутрин, родителю? Аз смятам да мушна няколко залъка и да се поразтъпча наоколо. Ти закуси ли?
— Още преди два часа. Надявам се, че докато се разхождаш, ще намериш време да се обадиш на господин Питърс и да посетиш Алин. Аз ще отида там Веднага след обяд. Господин Питърс държи да ми покаже колекцията си от… май употреби думата скарабеи.
— О, ще намина, естествено. Не се тревожи. Ако пък не успея, ще се обадя по телефона на старчето и ще си почешем езиците. Е, да бягам да се подкрепя, а?
Лорд Емсуърт имаше няколко забележки по повод гореизложения монолог. На първо място, не му хареса, че Фреди нарече един от търговските крале на Америка „старчето“. На второ, поведението на сина му някак не се връзваше с полагаемото се отношение на младеж към годеницата му. Липсваше топлота. Но, заразмишлява той, нищо чудно това да е поредната демонстрация на Съвременния Дух. Във всеки случай нямаше смисъл да си блъска главата над този въпрос. Фреди, след като забърса обувките си с копринена носна кърпа и я пъхна грижливо в ръкава си, излезе с баща си от стаята и двамата слязоха във фоайето на хотела, където се разделиха — Фреди да мушне закуската си, а баща му да се поразтъпче из улиците, докато стане време за обяд. Лондон винаги беше изпитание за нервите на граф Емсуърт. Сърцето му принадлежеше на провинцията и столицата не криеше никаква привлекателна сила за него.
II
На един от етажите в една от сградите на една от улиците, стръмно спускащи се от Странд към брега на Темза, имаше врата с крещяща нужда от свежа боя, която носеше възможно най-скромния и неочебиен надпис в цял Лондон:
и нищо повече.
Разположена между врата, пищно нашарена с думите: „Компания за проучване на каучуковите плантации в Саравак и Нова Гвинея. Генерален директор Брадбъри-Еглстън“ и врата, принадлежаща на „Корпорация на рубинените мини в Бхангалу“, тя приличаше на дива теменужка, сгушена между орхидеи.
Надписът бе груб в своята простота. Ако го видите, ще се зачудите, стига изобщо да имате време да гледате и да се чудите на подобни неща — кой ли е този Джоунс и с какъв ли бизнес се занимава зад тази свенлива сдържаност.
В интерес на истината, подобни мисли бяха минали и през подозрителните мозъци на Скотланд Ярд, които от известно време проявяваха нездрав интерес към Р. Джоунс, но не установиха никакви занимания, различни от покупко-продажбите на антикварни стоки, малко залагания през сезона на надбягванията и отпускане на парични заеми. Нещо повече, Скотланд Ярд не можа да научи нищо за личността на самия господин Джоунс, поради което престана да се занимава него. Не че резултатите бяха удовлетворителни. По-точната дума би била смътни. Подозрението, че Р. Джоунс освен всичко останало препродава и крадени вещи, не спря да витае около личността му, но нямаше никакви доказателства.
Р. Джоунс лично се бе погрижил за това. Той се занимаваше с много дейности и бе един от най-заетите хора в Лондон, но полагаше огромни усилия да не оставя доказателства подире си.
Теоретически, ако можем да вярваме на събрата ми по перо Уилям Шекспир, който твърди, че слабите и с гладен вид мъже са опасни, докато охранените, с топчести лица и радващи се на добър нощен сън — безобидни6, Р. Джоунс беше извън всяко подозрение. Определено можеше да се твърди, че е най-закръгленият мъж в централната част на Лондон. Приличаше на топка, която пъхти, когато се изкачва по стъпала, макар да се пазеше от подобен алпинизъм, и се раздрусваше като пача, ако някой нетактичен познат го потупаше по рамото, за да привлече вниманието му. Но това ставаше по-рядко дори от изкачването, защото Р. Джоунс се движеше в среди, които смятаха, че нищо не представлява по-грубо и тежко нарушение на добрия тон от неочакваното потупване по рамото. Цареше разбирането, че този жест трябва да се остави в ръцете на блюстителите на закона, които получават заплата за него.