— Както и да е, кога започва всичко? — Тонът му е бодър, делови.
— Ами интервюто на живо е насрочено за двайсет и четвърти септември, тоест след два месеца и половина. Освобождаването ви е в началото на декември. Може да уговорим и снимките след излизането ви малко след това. Ще ни позволите ли да ви следваме в самия ден на освобождаването? — питам аз.
Вече съм в стихията си, плановете ми дават плод. Голяма работа ще е, ако успеем да снимаме излизането на Еди от затвора съвсем нережисирано.
Гласът му прозвучава отново сърдечен, но ясен:
— Честно казано, скъпа, за мен не е идеално. Тогава ще ми е малко в повече, нали ме разбираш. Дай ми ден-два, а? Така устройва ли те?
Преговаряме. Той е склонен да ми даде нещо, което определено е добър знак.
— Разбира се. Ще изгладим нещата в крачка. Имате номера ми, просто ще поддържаме връзка, когато му дойде времето. Не е проблем.
Наблюдавам как котката се прокрадва по оградата, извила гръб и навела глава.
Еди кашля в слушалката.
— На този етап искате ли да ме попитате нещо за интервютата или за графика, господин Бишъп?
— Не, мисля, че приключихме за днес, сладурче. Наричай ме Еди. Приятно ми беше да си поговорим, Ерин, след всичко, което съм слушал за теб.
— На мен също, Еди.
— Добре. И предай поздрави на Марк, нали, скъпа? Готин тип изглежда.
Той подхвърля забележката нехайно, но дъхът ми секва. Значи е проучвал и Марк. Моя Марк. Не знам какво да кажа. Паузата, която правя, прераства в затишие по линията. Той го запълва.
— Как се запознахте?
Той оставя въпроса да увисне във въздуха. Мамка му. Разговорът ни не е за мен, не биваше да е за мен.
— Това не е твоя работа, Еди, ясно? — казвам и се насилвам той да усети усмивка в тона ми.
Думите излизат гладко и уверено, и, странно защо, с нотка сексапил. Напълно неуместно, но и някак напълно уместно.
— Ха! Не. Имаш право, сладурче. Не е моя работа.
Еди се разсмива. Чувам как смехът му отеква по коридора в затвора.
— Много добре, скъпа, много добре.
И ето ни, влязохме в релси. Явно се разбираме. Аз и Еди Бишъп.
Усмихвам се — този път искрено. Усмихвам се в празната си дневна сама, окъпана от слънцето.
4
Запознах се с Марк в „Анабелс“ — частен клуб в „Мейфеър“. Нека бъде ясно, „Анабелс“ не е място, което някой от двама ни посещава редовно. Аз бях там за пръв и единствен път. Не по някаква ужасна причина; забавлявах се там — боже, срещнах любовта на живота си, — но и двамата се бяхме оказали в клуба по чиста случайност. Ако чувате за „Анабелс“ за пръв път, трябва да знаете, че е странно място. Сбутано под неугледно стълбище на Бъркли Скуеър и отворено вече пет десетилетия, заведението е имало посетители от Никсън до Лейди Гага. Открито е от Марк Бърли по предложение на близкия му приятел лорд Аспинъл през 60-те години като казино, по-скоро в стила на шпионските филми. Бърли бил обвързан с политици, кралски особи и престъпници, затова, както може да се допусне, привличал много интересни клиенти. Създал малък и спокоен клуб за вечери и запознанства, управляван от върхушката и за върхушката. Аз не бях член, но онази вечер придружавах човек, който беше.
Запознах се с Каро на първата си работа, след като завърших. Работех по документален филм за галерия „Белият куб“. Много се вълнувах. Мой преподавател ме препоръча на продуцентката и й беше изпратил първия ми късометражен проект, който много й харесал. Бях асистентка на оператора Фред Дейви, един от моите безусловни кумири. Човекът, който впоследствие щеше да ми помогне да организирам продукцията на първия си пълнометражен филм. За щастие, се разбирахме чудесно — много ме бива с особняците. Отивах на снимки рано и подготвях всичко — кафе и усмивка. Стараех се да бъда невидима и незаменима, движех се по онази тънка линия между флирта и благонадеждността.
Каро беше диктор в документалния филм. Беше най-умният човек, когото познавах, или поне най-всестранно образованият. Неотдавна беше завършила история в Кеймбридж с отличие на всички изпити. Не й липсвали предложения за работа, след като се дипломирала, но тя изненадващо избрала да ръководи нова галерия, финансирана от най-добрата й приятелка от училище. Пет години по-късно галерията се славеше, че е открила следващото поколение велики британски художници. Каро ме покани на питие след първия снимачен ден и оттогава сме близки приятелки.
Тя беше забавна. Имаше навика лаконично да намеква за произхода си. През пластовете на намеците й мярках интелектуалки и бунтарки. Тя беше вълнуваща и бляскава, а няколко седмици след като се запознахме, ме заведе в „Анабелс“.