Оглеждам площада, сърцето ми блъска в гърдите. Лудост е, знам го, но изведнъж отново съм сигурна, че някой ме наблюдава. Оглеждам лицата на хората, но никой не проявява интерес към мен, никой не ме гледа. Внезапно се чувствам съвсем сама сред това море от непознати. Връщам се към гласа.
Ако флашката е у вас, свържете се с мен. На този номер. Предлагам два милиона евро.
Евро. Значи той е в Европа, нали? Или пък знае къде сме ние. Известно ли му е, че сме във Великобритания? Сигурно е проследил телефонния сигнал до мястото, където Марк за последен път е ползвал телефона. И вече знае, че се намираме в Лондон.
Сумата не подлежи на преговори. Ако можете да ни предадете флашката, ще осъществим сделката. Не желаем да ви преследваме, искаме само флашката. От вас зависи дали ще ни съдействате. Свържете се с мен.
Край на съобщението.
Флашката ли? Съвсем съм забравила за нея. Изобщо не споменава сака с парите. Нито диамантите. Интересува ги само флашката. Какво толкова има на нея? Притаявам дъх. Искам ли изобщо да узная? Мамка му.
Изключвам телефона. За всеки случай. Никога не се знае.
Защо Марк не ми е казал? Защо изобщо е включил телефона? И кога? Разбира се, той е много по-предпазлив от мен. Сигурно е отишъл на оживено място. Умник е. Но защо? Защо е проверявал? Тогава си давам сметка. И той се е притеснявал дали не ни преследват. Разбира се, че се е притеснявал. След нещастния случай със семейство Шарп се е чувствал донякъде отговорен за случилото се с тях. Знаел е, че злополуката е причинена умишлено, и това го е уплашило. Преструвал се е заради мен. Марк е много убедителен, когато поиска. Затова е проверил телефона. За да види дали продължават да ни търсят. Оказало се е точно така, но той нищо не ми е казал. За да ме предпази. За да не се уплаша. Гърдите ми се разкъсват от чувството за вина. Не мога да повярвам, че Марк е преживял всичко това сам.
Но после осъзнавам, че вероятно точно затова не ми е казал. Не е искал да науча за предложението. Знаел е, че ще поискам да се възползваме, да направим размяната, и сега, като се замислям, да, да, наистина го искам. Защото, ако си изиграем правилно картите, ако реагираме добре и на тази последна ситуация, ще спечелим всичко. И бездруго вече не можем да спрем, не е безопасно. Ако не им върнем което искат, никога няма да спрат да ни търсят.
Знам, че Марк не ми е казал за съобщението на гласовата поща, защото идеята очевидно е глупава. Съзнавам, че е глупава, защото те всъщност не знаят къде сме, нито дали флашката е при нас. Глупаво е и защото не ни трябват повече пари. Глупава съм и защото още от самото начало аз съм двигателят на цялата работа и дори сега, след като прослушах това съобщение, единственото ми желание е да осъществя тази сделка. Те може и да не знаят къде сме в момента, но няма да спрат да ни търсят, а аз искам да спрат. Искам и още два милиона евро.
Марк ме познава добре, по-добре, отколкото сама се познавам, и затова не ми е казал. Защото знае, че със сигурност ще направя някое безумство.
Какво се казва в съобщението? Не желаем да ви преследваме, искаме само флашката. От вас зависи дали ще ни съдействате. Свържете се с мен. Заплаха ли е? Не точно. Предупреждение — не искат нас, искат само флашката си. Ако обаче им създаваме спънки, съобщението ще се превърне в заплаха.
Чакай, чакай. Два милиона евро? Какво точно има на тази флашка? Точно този въпрос ме кара да хукна от Лестър Скуеър обратно към тавана ни в Северен Лондон.
34
Четвъртък, 29 септември
Дама в беда
Повдигам изолацията, изваждам топлия плик и го отварям.
Флашката я няма. Не е тук. Късият и дебел предмет, който опипах през найлона по-рано, е празната кутия. Флашката вътре я няма. Изчезнала е.
Вторачвам се невярващо. Какво означава това? Стоя на тавана, задъхана от тичането от спирката на метрото до тук, по кожата ми се търкалят капки пот, с мъка поемам дъх. Къде е? Вече са идвали, така ли? Не, не е възможно. Щяха да направят с нас каквото пожелаят. Напомням си, че в къщата сме били само аз и Марк. Трябва да е бил Марк. Какво е направил? Изхвърлил ли е флашката? Или я е скрил на друго място, в случай че прослушам съобщението и се опитам да я намеря. Включвам телефона си и проверявам колко е часът. Марк вече лети. Не мога да се свържа с него. Отново започва да ми се гади, отпускам се тежко върху една от гредите на тавана. Не трябваше да се напрягам. Да тичам толкова.
Отново поглеждам дисплея на телефона си. Ще му пиша.
Чух съобщенията на гласовата поща!
Защо не ми каза?