Къде е?
Поглеждам съобщенията с палец над копчето „изпрати“. Не, не бива така. Звучи гневно. Твърде паникьосано. Сигурно има сериозна причина да не ми каже, аз също не съм му казала много неща. Изтривам всичко. И вместо това пиша:
Марк, обади ми се, като кацнеш.
Обичам те ххх
Изпращам го. Така е по-добре. По-късно ще ми обясни. Сигурно е скрил флашката, да не би да се опитам да направя някоя глупост. Започвам да гадая къде може да е. Дали Марк знае какво има на нея? Иска ми се и аз да разбера. Някъде в къщата ще е. Къде другаде?
Започвам от спалнята. Проверявам на обичайните скривалища. Живеем заедно вече четири години, сигурна съм, че ги знам всичките. Проверявам чекмеджето на нощното шкафче, малката кутийка с код вътре. Кодът е рождената му дата, но вътре има само чужда валута. Надниквам под матрака от неговата страна — веднъж Марк скри там билети за концерт на Пати Смит, купени за рождения ми ден, но не намирам нищо. Претърсвам джобовете на дядовото му палто в гардероба, стари кутии за обувки на горните рафтове.
После отивам в банята, поглеждам в кутията с одеколона в дъното на шкафчето, тършувам в бюрото му, в старото му куфарче — нищо, нищо, нищо. Добре я е скрил. Или е я е взел със себе си. Може би още не ми вярва. Аз обаче знам, че Марк не би взел флашката със себе си. Ако има вероятност да я изгуби, не би я взел. Ако я е скрил от мен, ще бъде някъде тук — някъде в къщата. И сега вече ме обзема гняв. Обръщам всичко с главата надолу. Претърсвам всеки сантиметър. Измъквам всичко. Изпразвам пълен пакет с ориз, дръпвам чаршафите от леглата, проверявам тапицериите, завесите, чантите. Нищо.
Стоя потна и задъхана насред изтърбушената къща. Вие ми се свят, гади ми се. Натоварила съм се твърде много. Трябва веднага да вдигна нивото на кръвната си захар, ако не заради себе си, то заради бебето. Отпускам се тежко насред дневната и придърпвам цяла торба от лондонския „Либърти“, пълна със сватбени подаръци. Бъркам на дъното и измъквам кутия с трюфели. Трюфели с розово шампанско. Ще свършат работа. Отварям капака и бръквам. И я намирам. Просто ей така. На дъното на кутията с трюфели. По дяволите, Марк. Какво си намислил?
Изтощена, изяждам трюфелите в победоносно мълчание. В компанията на флашката. Денят гасне край мен.
По едно време в тъмното звънва телефонът ми. Измъквам го изпод отломките от своето тършуване. Марк е. Явно е кацнал.
— Ало?
— Здравей, скъпа. Всичко наред ли е?
Звучи притеснен. Може ли да е научил?
— Марк. Защо си я скрил?
Няма смисъл от заобикалки. Не ми е останала капка сила. Обидена съм.
— Кое? За какво говориш?
Звучи развеселен. Чувам оживлението зад гърба му. Той е в другия край на света.
— Марк, говоря за флашката. Защо ме излъга? Защо си я скрил? Защо не ми каза за съобщенията?
Усещам как очите ми се пълнят със сълзи. Но няма да се разплача.
— А, да… Чудех се кога ще стигнем до това. Намери ли я? Погледна ли какво има на нея?
— Да. Не. Току-що я намерих. — Поглеждам флашката в сумрака — изглежда съвсем невинно в дланта ми.
— Ерин, скъпа, съжалявам, но те познавам прекрасно. Прослушах съобщението. Налагаше се след случилото се със семейство Шарп. Онзи мъж иска само флашката, нищо повече. Трябваше да разбера защо му е толкова важна. Затова проверих и онова, което видях, ме разтревожи. Исках само да те предпазя. Знаех обаче, че рано или късно ти също ще погледнеш и ако чуеш това гласово съобщение, няма да се сдържиш и ще потърсиш флашката. Затова я скрих. — Дава ми секунда да обмисля казаното. — Явно не съм я скрил добре. Извинявай, но искам да ми обещаеш, че няма да гледаш какво има на флашката. Моля те. Просто я остави, докато се прибера. Обещаваш ли?
За пръв път го чувам да говори толкова сериозно, толкова притеснено.
— Обещай ми. Просто я върни, където си я намерила, скъпа. А когато се върна, заедно ще я изгорим. Обещаваш ли?
Боже, наистина ме познава прекрасно.
— Добре — прошепвам.
Тъжно ми е, но не знам точно защо. Може би защото не може да ми се има доверие.
— Обичам те, Марк.
— Страхотно. Слушай, Ерин… извинявай. Не знаех какво друго да направя. Може би трябваше да ти кажа.
Не, постъпил е правилно. Не биваше да правя всички онези неща.
— Не, сторил си каквото трябва — уверявам го. — Обади ми се, ако ти трябва нещо.
— Обичам те.
И после затваря.
Аз съм съсипана, объркана и невероятно жадна. Наливам си чаша вода от хладилника. Обхождам с поглед красивата ни кухня. Ръчно изработените плотове, хладилника за вино, плочките на пода, радиалното подово отопление, което усещам през чорапите си. Оглеждам кухнята, осакатена от моето налудничаво тършуване, тигани и тенджери, пакети с храна и почистващи препарати, пръснати навсякъде. И сред всичко това забелязвам лаптопа си. Дори не се замислям — залитайки, се добирам до него и отварям капака, изваждам флашката от плика и я пъхвам.