На десктопа се появява иконка на ново устройство. Кликвам два пъти отгоре. Отваря се прозорец. Файлове. Кликвам върху първия. Отваря се. Текст.
Кодиран. Многобройни страници криптиран текст. Многобройни криптирани файлове. Напълно неразбираеми. Не знам какво пише. Дори не знам какво представляват.
Не го разбирам, не мога да го накарам да проработи и това ме изпълва с ужас. Може би Марк знае какво означава. Нещо банково. Но защо тогава ще ме предупреждава? Нямам представа какво гледам. Вече дишам плитко, защото дори на мен ми става ясно, че информацията е важна. Тази флашка не бива да е у нас. Не е за хора като нас. И не мога да призная пред Марк, че съм погледнала. Вече съзнавам пределно ясно, че съм нагазила в дълбоки води.
Кои са тези хора? И какво е това? Заради него ли са убили семейство Шарп? Защо е толкова важно за тях? Защо не се интересуват нито от парите, нито от диамантите? Защо тази флашка струва два милиона евро?
Ще умрем ли заради нея?
Трябва да помисля. Изваждам флашката и внимателно я прибирам в пликчето. Дишам, Ерин. Мисли.
Добре. Какво да правя?
Най-напред трябва да разбера какво има на флашката. Ако успея да разбера това, ще знам с какви хора си имам работа. Помня имейлите от Бора Бора. Кухите фирми. Листовете, които се носеха по водата. Кои са тези хора? На какво са способни? Доколко сериозна е опасността, на която сме изложени? Ако успея да разкодирам файловете, ще узная. Ако е нещо ужасно, може би трябва да отида в полицията. Още сега? Но първо искам да узная. Трябва да разбера какво има тук.
Нямам представа как се разкодира флашка. Май обаче познавам човек, който знае. Пъхвам флашката в джоба си, грабвам палтото. Мобилният на Еди е записан на гърба на картичката с букета от днес сутринта. Аз, Ерин Робъртс, имам пряк достъп до незаконния мобилен телефон на Еди Бишъп в затвора. А какъв е смисълът човек да има познанства, ако не ги използва? Измъквам картичката измежду цветята, докато минавам покрай тях в коридора, и изхвърчам от къщата.
На Лордшип Роуд има разбита телефонна кабина. Минавала съм покрай нея с колата много пъти и съм се чудила (а) защо никой никога не мете и не събира счупените стъкла и (б) кой използва това страховито нещо. Е, докато крача стремително по дългата улица от градското предградие към кабината, осъзнавам, че днешната щастливка съм аз.
Наистина не помня кога за последен път съм говорила от уличен телефон. Може би като ученичка? Обаждах се у дома с монети от десет пенса, подредени по ръбчето на кабината.
Когато стигам там, положението се оказва още по-лошо. Останала е само куха пластмасова клетка, застлана с килим от матови парчета стъкло, а от пукнатините в пътната настилка са избуяли бурени. От зейналите рамки висят паяци, мудни и опиянени във влажния въздух. Поне съм съвсем на открито и не мирише толкова на урина.
Ровя в джоба на палтото си за дребни. В дланта ми се озовава голяма монета от два паунда. Идеално. Набирам номера на Еди.
Когато се обажда, явно дъвче нещо. Поглеждам часовника си: 1:18, обяд. Опа.
— Здравей, Еди, извинявай, че те притеснявам. Ерин се обажда. Намерих номера ти в букета. Обаждам се от телефонна кабина, така че…
Искам да му кажа, че може спокойно да говорим, обаче какво знам аз. Нека той да прецени.
— А, да. Здравей, миличка. Добре ли си? Проблеми ли имаш?
Престава да дъвче. Чувам как някъде в „Пентъвил“ Еди изтрива устни с хартиена салфетка. Надзирателите знаят ли за мобилния му? Няма да се учудя, ако знаят и просто си затварят очите.
— Не, нямам проблеми, но имам въпрос. Не знам дали познаваш… или познаваш някой, който познава… — Млъквам. — Може ли да говоря по това?
Не искам да се уличавам в престъпление. Не искам да влошавам положението още повече.
— Всичко е наред, сладурче. Има ли някой край теб? Някой да те наблюдава? Камери?
Оглеждам горната част на лампите, дъхът ми засяда в гърлото. Избрах тази улица, защото е най-безлюдната около нас, няма почти никакви пешеходци, но вече започва да се съмнявам: може би на всички лондонски улици има някакви охранителни камери? Не забелязвам обаче нито насочени продълговати апарати, нито малките обли устройства. Струва ми се, че сме в безопасност.