В стаята изваждам всичко необходимо за утрешния ден. Пробвам будилника няколко пъти и той като по чудо все още работи. Нагласям го за четири и половина и го оставям върху нощното шкафче до натруфената хотелска лампа. Пъхам пистолета и останалите патрони в сейфа.
След като си поръчвам румсървис, звънвам на мобилния на Марк, но той ме препраща направо на гласова поща.
— Здрасти, Марк, аз съм. Сигурно вече си излетял, исках само да ти уверя, че всичко е наред. Добре съм. Липсваш ми. Обичам те. Да знаеш, че вкъщи е пълен хаос. Да не се изненадаш. Утре ще разчистя. Лек полет, обичам те. Ще се видим скоро. Нямам търпение.
Затварям. Когато се прибере, ще намери бележката ми на стълбите. Дано да се получи. Много ми се иска.
Вечерята ми пристига, храня се в тихата стая. Без телевизия, без музика. Мисля за Еди и Лоти, за Холи и приятеля й Аш някъде по широкия свят, един бог знае къде. Мисля за Марк в самолета му над Атлантика, за онези хора в техния самолет на дъното на Тихия океан. Мисля за Алекса и за това, че може да е бременна. Колко ли е щастлива! Мисля за моето бебе. Чувствам се зашеметена, но се заставям да хапна заради мъничето. Трябва да се грижа по-добре за двама ни. Затова след вечеря си пълня ваната и се отпускам в копринената гореща вода. Оставям топлината да ме обгърне и мислите ми се реят, докато разсеяно съзерцавам матовото стъкло на вратата на банята — преплетени лиани и птици, горска сцена. Красиво е. Хотелът е прекрасен. На Марк много щеше да му хареса. Или пък не. В края на краищата в момента правя точно каквото съм обещала да не правя. С тази мисъл излизам от водата със зачервена кожа, изтривам се с хавлията и се приготвям да си легна рано.
36
Събота, 1 октомври
Нещо в мрака
Очите ми рязко се отварят. В плътния мрак виждам матово да просветват само фосфоресциращите стрелки на будилника. Не знам какво ме е събудило, но нещо определено не е наред. В стаята има още някой, усещам го. Не съм сигурна колко време съм спала, но покрай пердетата вече не влиза светлина. Пистолетът е там, където съм го прибрала — в сейфа в гардероба. Няма да успея да го взема навреме. Трябваше да го оставя отвън. Трябваше, можеше. Не чувам нищо. Никакво движение. Никакъв шум освен приглушеното тиктакане на будилника. А после шумолене, раздвижване на плат в десния ъгъл.
О, мамка му, мамка му. Наистина има някой. Някой е влязъл в стаята ми.
Адреналинът кипва в тялото ми, влива се в другото сърчице в утробата ми. Абсолютен страх. Напрягам всяка фибра от тялото си, за да не скоча веднага. Застивам. Който и да е влязъл, мисли, че спя. Това ми дава време да планирам. Може би, ако не помръдна, човекът ще си тръгне. Просто ще вземе каквото иска и ще си тръгне. Само че аз не спя. Струва ми се невъзможно той да не усеща напрежението във въздуха, който внезапно се е сгъстил от ужас. Отново се чува тихото шумолене.
Какво прави?
А какво да направя аз? Ще умра ли тук, сама в този хотел, където хората отсядат през почивните дни.
Така ли искаш да си отидеш, Ерин? Мисли.
Дишам тихо, дълбоко, все едно спя.
Той ли е, мъжът по телефона? Сигурно. Намерил ме е.
Заради последното съобщение, което изпратих ли? С координатите за срещата утре. Отчаяно си блъскам главата как е станало, но не се сещам, просто не успявам да се съсредоточа. Пък и какво значение има? Успял е да ме проследи. Божичко, каква глупачка съм.
Няма начин той просто да вземе каквото иска и да ме остави да спя. Знам го. Знам го, защото онова, което иска той, не е тук. Заровено е в гората. Той просто няма да ме остави. Накрая ще ме събуди. Ще ме накара да му кажа къде е.
Ще умра.
Ще го направи тихо, сигурно ще ме задуши с възглавница или ще ме удави във ваната. За да прилича на нещастен случай. Да не предизвиква подозрение. Все едно никога не е бил тук.
Гърдите ми свистят от усилието да овладея и да забавя дишането си. Пръстите ме сърбят да пропълзят в тъмното до телефона ми, който се зарежда върху нощното шкафче. Тениската ми е подгизнала от пот. Трябва да помисля.
Не искам да умирам.
Чувам дръпването на цип. Не мога да го пренебрегна. Не мога да пренебрегна този звук — твърде силен е. Въздишам тежко и се обръщам в леглото. Размърдвам се, но още спя. Той спира.