Но какво отваря, по дяволите? Мисли, мисли, мисли. Мисли!
Нужен ми е елементът на изненада, само това имам. Ако успея да го изненадам, да го ударя с нещо силно, само веднъж, тогава ще имам надмощие. Един силен удар.
Но с какво? С проклетата възглавница ли?
До лампата ми има чаша с вода. Дали да не я хвърля?
И какво, Ерин, ще го понамокриш?
Добре де, може би не. С лампата?
Помня, че беше барокова, метална, с мраморна основа.
Да! Ще я грабна и ще я дръпна достатъчно силно, а щепселът ще се измъкне от контакта, когато замахна.
Шумовете се чуват откъм вратата за банята ми. Близо до раницата. Изведнъж телефонът ми, който си лежи безшумно върху нощното шкафче, светва в тъмната стая. Шумоленето спира и двамата поглеждаме към светлината. Мярвам съобщението за части от секундата. От Марк е.
Знам къде си. Връщам се скоро…
Нямам време да прочета останалото. Човекът в стаята ми знае, че съм будна. Стисвам здраво очи, напрягам дланите си върху матрака и се изтласквам нагоре и настрани към нощното шкафче.
Внезапно движение се устремява към мен. Той хуква. Отчаяно се мъча да докопам лампата и замахвам сляпо и с всичка сила към човека в спалнята ми.
Усещам измъкването на щепсела от контакта, последвано от глух удар, когато мраморната основа ожулва плът.
Гърлен звук. Той залита назад, далече от мен. Изругава. „Проклета кучка.“ Гласът е тих, изпълнен с омраза. Звучи познато обаче. Мъжът отново се опитва да ме нападне. В тъмното не виждам колко близо е и дали има оръжие. Мога само да замахна отново. Да замахна с всичка сила. Улучвам. Камък върху кост, влажен хрущящ звук.
Той залита. Чувам учестеното му дишане ниско долу на пода, вече е на колене.
Трябва ми светлина. Трябва да виждам какво става, да виждам него, да разбера има ли оръжие. Хуквам към вратата на банята и опипом търся ключа на лампата.
Хладната светлина на банята залива стаята.
Ето го. Приведен до леглото, вдигнал ръка към главата си. Тъмна коса, тъмно палто. Бял, едър, силен. Не виждам лицето му. Това набола брада ли е?
Лампата още е в ръката ми в готовност. В основата й има лъскаво петно кръв. Мъжът вече се опомня. Бавно вдига ръка към лицето си на светлината. Залитам. Патрик е. Мъжът, когото видях пред затвора. Значи не съм параноичка. Наистина ме е следил. Вече знам, че той определено не е от отдела по антитероризъм. От прясната рана над окото му се стича кръв, изцапала е косата му. Изтрива се, после вдига очи към мен — празни и студени. Има само един възможен финал.
Не мога да повярвам каква съм глупачка. Замислям се за всички грешки, които съм допуснала. Трябваше да го предвидя. Гаденето ме залива като огромна вълна. Ще умра. Сърцето ми бие оглушително в ушите, коленете ми омекват.
Докато се свличам, той се мята към мен. Губя съзнание.
37
Събота, 1 октомври
Идва Марк
Когато отварям очи, виждам само бяло. Лежа на пода в банята, силното осветление на тавана ме заслепява, бузата ми е притисната към студените бели плочки. Рязко се надигам, но съм сама. Вратата е затворена, през фигуралното стъкло в горната й част се вижда само мрак. Завива ми се свят от рязкото движение. Отстрани по мивката до мен — кръв, издължено и грозно петно, половин отпечатък от длан. Усещам болка в главата си отстрани и когато докосвам челото си, ръката ми става тъмночервена и лепкава. Сигурно той е блъснал главата ми в порцелановата мивка. Удар по главата. Чувала съм или пък съм гледала на филм, че раните там кървят обилно. Но това означава, че често не са толкова сериозни, колкото изглеждат, нали? Но пък сигурно имам мозъчно сътресение. Опитвам се да преценя колко сериозна е раната, болката. Като че ли съм едновременно пияна и махмурлия. Спомням си за бебето и слагам длан върху корема си. И после я смъквам бързо надолу между краката. Този път по пръстите ми не остава кръв. Няма кръв. Слава богу. Дано да си добре, мъничето ми. Моля те.
Замъквам се до вратата, главата ми пулсира, гади ми се. Не чувам нищо в съседната стая. Внимателно избърсвам потта и кръвта от очите си с тениската, долепвам ухо към вратата и чакам. Нищо. Мисля, че той си е тръгнал. Моля се да е така. Не знам откога съм в безсъзнание, но сигурно от известно време. Кръвта по белите плочки е засъхнала. Надигам се на колене и надниквам през тъмното стъкло на вратата. В съседната стая няма никакво движение.
Натискам бравата, но знам, че е заключена. Няма го металното ключе, което обикновено е от вътрешната страна на вратата на банята. Заключил ме е вътре.