Отново натискам бравата. Не помръдва. В капан съм. Той иска да ме държи тук. Отишъл си е, но иска аз да остана тук. В случай че не намерят флашката. Това е единствената причина все още да съм жива. Той ще се върне, след като получи каквото иска.
Кой е Патрик? Той ли е мъжът от телефона? Който и да е, знам, че работи за собственика на сака. Изгубена съм. Всичко е у тях. Телефонът ми с координатите беше до леглото. Няма как да пропуснат нещо толкова очевидно. Ако разполагат с достатъчно време, ще намерят в него координатите на флашката и ще проверят двете места в онази просека, докато я намерят. Завела съм ги право при нея.
Трябва да се махна от тук, преди да се върнат. Да зарежа всичко, да се прибера у дома. Да бягам. А после с Марк може да се обадим в полицията. Ще им обясним какво става. Вече не ме е грижа за последиците. Ще мислим за тях после. Може би ще успеем да сключим сделка срещу информацията, с която разполагаме. Така или иначе, вече се нуждаем от закрилата на полицията. Не искам да свърша като семейство Шарп.
И тогава си спомням за съобщението от Марк. Той е на път. За къде?
Насам? Но откъде е разбрал къде съм? Откъде знае, че съм тук, в Норфък? Допускам, че ще се досети какво съм намислила, когато се прибере у дома, но откъде знае, че всичко ще се случи тук? Блъскам си главата и накрая си спомням. Преди около три години изгубих мобилния си след една вечер по кръчмите и когато си купих нов, Марк инсталира приложение за намиране на телефона, за да проследя новия си апарат, ако го изгубя. Достатъчно е само да отвори лаптопа ми у дома и да кликне на приложението. И хоп, ето ме къде съм.
Марк пътува насам, към мен. Слава богу.
Ще позвъним в полицията веднага щом пристигне, и те би трябвало да дойдат бързо, много бързо. И тогава съобразявам — Марк няма да дойде тук, ще отиде там, където е телефонът ми. О, боже. Ще отиде право при онези хора.
Трябва да го спра. Трябва да отида там, където са те, преди него. Трябва да го предупредя, иначе ще попадне в ръцете им. Трябва да го спася. Аз съм виновна за всичко.
Разтърсвам вратата на банята, този път много силно. Заключена съм, чувам приглушеното си и безсилно стенание. Надниквам през празната ключалка. Ключът не е и от другата страна. Няма как да го избутам от дупката, за да падне на пода, и да го издърпам под вратата като по филмите. Патрик го е изхвърлил или го е взел със себе си. Поглеждам към прозорчето на вратата. Към сложната рисунка на птиците, застинали насред песента си.
Изправям се тромаво на крака, а банята се завърта край мен. Изчаквам световъртежът да отмине.
Дръпвам плътна кърпа от закачалката и увивам с нея керамичната сапунерка. Дано шумът да не събуди никого. Включвам душа, за да го приглуша за всеки случай.
Дъжд от стъкълца се посипва по плочките в банята и по плюшения килим в спалнята. Парченца осейват бузите и косата ми. Спирам душа и притаявам дъх, ослушвам се. Нищо не чувам. Не се отваря врата в коридора, никакви гласове. Замъквам кошчето за смет до вратата и предпазливо се качвам върху него, постилам друга кърпа върху назъбената рамка на стъклото, за да не се порежа. После възможно най-бързо пропълзявам през счупения прозорец обратно в спалнята. Както очаквах, мобилния ми го няма. Без да обръщам внимание на току-що порязаното място на ръката си, хуквам към телефона върху нощното шкафче, за да се обадя на Марк, да го предупредя. Но спирам. Не мога да му се обадя. Номерът му е в мобилния ми. Не го знам наизуст. Съвременни технологии. Не знам дори номера на съпруга си. Повече от всичко ми се иска да го бях запомнила. Но не съм. Не мога да му звънна. Не мога да го предупредя. Единственият начин да се добера до Марк сега е да отида до мястото, където зарових флашката. Трябва да стигна до там, да намеря Марк и да го предупредя, преди да е твърде късно. Трябва да му попреча да проследи мобилния ми.
Оглеждам стаята. Раницата ми я няма. По дяволите. Само че нещо друго ме кара да се закова на място. Вратата на сейфа е отворена и той е празен. Това ме изумява. Там беше пистолетът. А вече го няма. Откъде Патрик знае кода? Ама разбира се, винаги използвам един и същ код. Същия, който използваме у дома и който се отгатва толкова лесно, че е направо смешно. Рожденият ден на Марк. Може би Патрик наистина е влизал в къщата ни онзи ден. Така или иначе, някак е разбрал рождената дата на Марк. Вероятно е пробвал очевидните неща и е уцелил. А сега нямам и пистолет. Нямам пистолет, телефон, нито план.
По килима е посипано натрошено стъкло. Има кръв по покривката на леглото. Голяма бъркотия сме създали. Трябва да почистя, но сега нямам време. Часовникът върху нощното шкафче показва 4:18. Ще звънне след дванайсет минути. Натискам копчето и хвърлям будилника върху леглото. Трябва да го взема с мен, само по него вече мога да отчитам времето.