В огледалото виждам, че челото ми горе вляво до косата е зачервено и подуто. За секунда така се отчайвам, че едва не набирам номера на полицията, за да ги изпратя в гората. Най-напред обаче трябва да разкарам Марк от там. Не бива да попада насред престрелка с полицията.
Вместо това се обличам набързо, обувам си обувките и слагам плетена шапка, която ще скрие нанесените от Патрик рани.
Дванайсет минути по-късно безшумно вдигам резето на входната врата на хотела. Табелката „Не безпокойте“, която окачвам на бравата на своята изобличаваща стая, е единствената преграда между мен и намесата на полицията. Ще ми отнеме един час да стигна до онова място в гората, а нямам телефон да се обадя на Марк, на Еди или на някой друг, който може да ми помогне, нямам джипиес, който да ме направлява, нямам и план какво да правя, нито как ще стигна там. Само една-единствена мисъл: спаси Марк!
Навън още е тъмно. Дъхът ми образува облачета в тъмното. Пет сутринта е време, което те кара да подлагаш на съмнение житейския си избор. Особено днес. Наистина съм правила неуместни избори, но сега поне знам, че съм в състояние да ги поправя.
Ако тичам, ще стигна два пъти по-бързо. Хуквам. Тичам дълго. В 5:43 започвам да се паникьосвам. Стигнала съм до малка отбивка от пътя. Явно съм подминала мястото, пропуснала съм го. Връщам се обратно в гората.
В 5:57 чувам гласове. Идват отдясно, на стотина метра нагоре по склона. Падам на колене и пропълзявам към върха на склона, надниквам. В просеката стоят две фигури, разговарят. Не се карат. Не се виждат оръжия.
На слабата светлина преди изгрева не мога да различа кои са, но слушам. Приближавам, старая се да остана скрита, въпреки че листата и счупените клонки шумолят под тялото ми. Вече чувам гласовете по-ясно, но нещо ме кара да се закова на място.
Този глас. Познат ми е. Обичам го. На Марк е. Марк вече е тук. Иде ми да скоча, да се втурна в просеката и в обятията му. Ако е в опасност, ще я посрещнем заедно.
Нещо ме възпира обаче.
Тонът му.
Гласът му е предпазлив, делови. Явно прави каквото му нареждат. Закъсняла съм. Мамка му. Изглежда, се е натъкнал на онези хора, докато е опитвал да ме намери. И те са го принудили да им помогне да открият флашката. Пропълзявам още нагоре. На слабата светлина виждам, че Марк и другият мъж вече са на колене и разравят горската пръст, кожените им ръкавици тършуват сред листата. Вторият мъж е прочел бележките на телефона ми, знае къде съм заровила флашката и сега кара Марк да му помогне да я намерят. Разполага с координатите и на двете места — ще я намерят след броени минути. По дяволите. Трябва да измисля как да измъкна Марк от всичко това.
И тогава на мъжделивата светлина мяркам лицето на мъжа, който държи телефона ми. Едва се сдържам да не ахна. Не е Патрик. Това не е нападателят ми от хотелската стая. Обзема ме паника. Явно са повече. Знае ли Марк? Къде е Патрик? Хвърлям поглед назад, но гората е пуста. Тръгнал ли си е? Свършил си е работата и е изчезнал или се спотайва някъде в тъмното и продължава да наблюдава? Марк и онзи мъж се надигат и отиват на друго място в просеката. Този новият е по-висок от Марк, тъмната му коса е прошарена, под палтото му мярвам сако и вратовръзка. Облечен е скъпо, но коленичи бавно до Марк и продължава да разравя листата и пръстта. Напомня ми за Еди, но изглежда някак континентален. Мъжът от телефона, сигурна съм. Патрик му е дал моя телефон и са започнали да търсят флашката. Приложението, изглежда, е отвело Марк право при тях и той се е оказал принуден да се включи в издирването.
Вече различавам лицето на Марк, сериозно и решително, докато човърка пръстта. Дали се пита къде съм? Уплашен ли е? Прикрива го добре, но виждам страха, изписан на лицето му. Познавам го — знам, че е впрегнал цялата си воля, за да издържи. Може би има план. Помня как заблуди рецепционистката в хотел „Четири сезона“ само преди няколко седмици, колко добре изигра ролята си. Умен е, със сигурност има план. Боже, дано да има план.
Оглеждам просеката, отчаяно се мъча да начертая план, но какво мога да направя? Нямам пистолет. Не мога просто да се намеся. Ще убият и двама ни. Трябва да измисля нещо. Трябва да попреча това да се случи, преди да намерят флашката и вече да могат да се отърват от Марк. Преди Патрик да се върне, ако наистина е някъде там. Можем да го направим заедно, Марк и аз, само да помисля.
Решавам да пропълзя по-близо до флашката. Досега се възползвах от прикритието на мрака, но става все по-светло и скоро ще бъда изложена на показ. Пропълзявам тромаво надолу по склона към дървото, което вчера избрах за ориентир и където е заровена флашката. Гласовете заглъхват и аз се моля мъжът да не направи нищо на Марк, поне докато не намерят флашката. Избирам си скътана падина зад моето дърво. Идеална видимост към мястото, маркирано на джипиеса.