Иде ми да се разплача, да се разпищя, но затискам устата си с ръката в ръкавица. Защото този мъж в гората е Марк, но не моят Марк. Този мъж е непознат.
Светкавично си припомням фактите. За кого съм се омъжила? Откога ме лъже? Как го е постигнал? Припомням си всичко случило се през последния месец. Кога започна? Марк единствен видя онзи самолет. Той остави следата, насочваща към семейство Шарп. Марк е причината тези хора да са мъртви. Той ме изпрати да открия банковата сметка, да се срещна с Чарлс. Марк настояваше, че никой не търси нито нас, нито сака. Той искаше да изхвърлим диамантите. За да ги продаде? Запазил е в тайна гласовите съобщения за флашката. Искал я е за себе си. Прикривал е собствените си следи, откакто сме заминали от Бора Бора, от самото начало е правел така, че аз да бъда мишената, но той да има достъп до парите без мен.
Парализирана съм от шока. Не мога да повярвам, че съм толкова глупава. Дори не съм забелязала. Не съм забелязала нищо. Обичах го, имах му доверие, той е моят съпруг, би трябвало да правим всичко заедно. Никога не ме е бивало с хората, нали? А него — винаги, винаги го е бивало. Глупачка. Наивната Ерин. Усещам как сърцето ми думка в гърлото. Изобщо не познавам този мъж. Мъжът, когото мислех, че познавам, мъжът, за когото се омъжих, всъщност никога не е съществувал.
— Пристигнаха — казва Марк, кимва и прибира телефона.
Парите са стигнали в нашата швейцарска банкова сметка.
— Флашката — казва той и протяга ръка към високия мъж.
— Нали нямаш против и аз да проверя? — пита мъжът.
Иска да се увери, че с нея всичко е наред. Не вярва на Марк. Пък и защо да му вярва? И аз вече не му вярвам, а съм омъжена за него.
Мъжът се отдалечава от Марк, като внимава да не застава с гръб. Забелязвам, че върви към платнен сак, който е оставил в просеката. Навежда се. Изважда отвътре тънък сребрист лаптоп.
Отваря го върху свитата си ръка, пъха флашката. Двамата мъже стоят притихнали в гората на светлината на изгряващото слънце и очакват флашката да се зареди. Накрая високият мъж вдига поглед.
— Виждам, че си я отварял. Но не си я разкриптирал. Много умно. Това улеснява нещата, нали? — Удостоява Марк с мрачна усмивка.
— Не е моя работа. Предпочитам да не знам — отговаря Марк.
Другият мъж като че ли се разсейва за миг, насочва цялото си внимание към компютъра. Какво ли вижда на екрана? Кои са тайните, които струват два милиона евро? Сигурно никога няма да узная.
— Доволен ли си? — пита Марк.
Явно сделката наближава края си.
— Да, доволен съм.
Мъжът прибира лаптопа и флашката на сигурно място в чантата си. В този момент проумявам, че повече никога няма да видя Марк. Никога няма да го докосна, няма да го целуна. Никога няма да заспя до него. Няма да гледаме как растат децата ни, няма да се преместим да живеем в провинцията и да си вземем голямо куче. Няма да гледаме заедно филм или да пийнем по нещо. И няма да остареем заедно. Всичко красиво, което съм преживяла, е било лъжа. И няма връщане назад. Той ми е отнел целия ни съвместен живот. А сега ще ми отнеме и останалото. Вече няма значение, но и Марк има достъп до банковата сметка в Швейцария.
Не съм я проверявала от дни. Може би вече е източил всички пари и ги е изпратил в друга сметка. Вероятно в другата е получил и тези два милиона евро.
А какво е правил в Ню Йорк вчера? Не може да е планирал размяната с руснака, защото флашката не е била у него. Може би си е търсил жилище? Може би там ще бъде новият му живот. Какво всъщност е правил през последните три седмици?
Въпроси, на които не мога да отговоря. Трябваше да внимавам повече. Не биваше да съм толкова доверчива. Вече е прекалено късно. Марк ще изчезне и аз ще остана сама, без нищо, с една празна къща, която не мога да си позволя.
Или пък ще се върне за мен. Може би ще предпочете да приключи с недовършените неща.
Откога планира всичко?
— Сега ми трябват и другите координати.
Неловко мълчание. Долита далечен писък на птица.
— Какви координати? — смръщва се Марк.
Ха. Марк няма представа за какво говори мъжът. Иде ми да се смея. Няма представа, че високият мъж иска и координатите на потъналия самолет. Само аз съм прослушала последното гласово съобщение, което пристигна вчера сутринта. Марк знае само за предаването на флашката. Няма представа за какви координати говори другият мъж.
— На падналия самолет — отговаря той и гледа Марк очаквателно.
Марк не знае координатите. Той ги записа, но аз ги запомних, в случай че се наложи да се върнем. Тогава ми се стори важно, ако някой попита за тези хора. Изгорих сведенията в деня, когато изгорих и всичко, свързано с швейцарската сметка, в огнището в градината ни. Аз съм единственият човек на света, който знае къде е самолетът, къде са онези загинали пътници.