Марк е допуснал грешка. Не знае какво да каже, затова ще се преструва, ще блъфира, сигурна съм. Познавам го. Мълчанието се удължава. Високият мъж започва да се досеща, че нещо не е както трябва. Марк е създал проблем.
Притаявам дъх. Дори сега, след всичко случило се, сърцето ме тласка да се провикна, да му помогна, но умът ми крещи: затваряй си устата.
— Координатите на самолета. Поисках и координатите на самолета. Където сте намерили тази флашка. Къде са останките от самолета? Искаме местоположението.
Обстановката се нажежава. Витае усещането, че ей сега всичко адски ще се обърка.
Марк не разполага с повече козове. Не знае къде е самолетът. Или ще блъфира, или ще се оттегли. Опитва се да направи и двете.
— Не знам координатите. Вече не са у мен. Но мога да обясня приблизително къде…
— Престани! — срязва го мъжът. — Млъквай.
Марк се подчинява.
— В съобщението си казваш, че знаеш координатите, а сега изведнъж не ги знаеш. Как така? На друг ли смяташ да ги продадеш? Нали разбираш, че тези пари са за флашката и за местоположението на самолета. Опасявам се, че нямаш избор. Дай ми местоположението, иначе ще имаме сериозен проблем.
Той приковава погледа на Марк. Разобличил е блъфа му.
Стоят мълчаливо, а напрежението расте и води към неизбежната развръзка.
Ръката на мъжа светкавично се пъхва в джоба му и вади пистолет. Нищо чудно. Всички знаем, че е там, струва ми се. Изненадващо е обаче колко бързо ескалират нещата. Мъжът насочва пистолета към Марк. Той се вкаменява, изумен от неочаквания зловещ обрат.
С цялото си сърце копнея да имах пистолет. Но нямам. Моят е у Патрик. Където и да е той.
Инстинктивно хвърлям поглед назад, но там няма никой. Когато отново поглеждам към сцената отпред, Марк се е преместил. Тялото му е обърнато настрани, в ръката му има пистолет. Моят пистолет. Виждам сребристото тиксо. Някак е взел пистолета ми от Патрик. Ето така се е погрижил за мен Марк. Ето защо няма да бъда проблем: изпратил е Патрик. Малък гривяк излита неочаквано във въздуха зад тях. И после много неща се случват едновременно.
Марк се стряска от внезапното движение. Явно е пъхнал пръст в халката на спусъка, защото, когато се сепва рязко, оръжието стреля и в гората отеква гръмовен изстрел. Нали ви предупредих, глоковете нямат предпазител.
Високият мъж стреля почти едновременно с него. Несъмнено впоследствие ще се оправдае, че е било при самозащита. Куршумът на Марк едва не го улучва — и той е стрелял, за да се защити.
Върху гърдите на Марк разцъфва червено цвете. Случва се светкавично, опитвам се да си внуша, че не съм го видяла. Марк полита, едната му ръка се отмята, опитва се да се вкопчи в дървото. Отпуска се с цялата си тежест, но коленете му се огъват.
След секунди той е на земята. Двата изстрела кънтят в ушите ми.
Високият мъж оглежда дърветата наоколо, преди да се приближи към ръката на Марк, която лежи протегната в калта. Навежда се. Марк простенва, дъхът му излиза хрипливо и накъсано, образува облачета в студения въздух.
Мъжът прибира глока в джоба си. Моя пистолет. Напрягам до болка всяко мускулче на тялото си, за да не се разпищя.
Мъжът поглежда надолу. Стреля още веднъж. Тялото на Марк подскача тромаво сред листата.
Престанала съм да дишам. Не помня кога съм притаила дъх. До мен струйка прясна кръв се стича от стегнатия ми юмрук. Ноктите ми са се забили в плътта и са я разкъсали. Старая се да лежа съвсем неподвижно. Няма да плача. Няма да викам. Няма да умирам заради Марк.
Той не би умрял заради мен.
Отпускам се още по-ниско сред листата, стисвам силно очи и се моля всичко да приключи.
Чувам шумолене в просеката, докато мъжът събира вещите си. Притискам буза към мускусната пръст. После чувам как стъпките му бавно се отдалечават през гората, по сухите листа и натрошените клонки. Накрая — тишина.
Лежа неподвижно няколко минути, които се проточват като десетилетия, но никой не идва. След малко се надигам бавно. Ето го там, лежи в пръстта сред изпотъпканите листа, издокаран с най-хубавия си костюм и палто. Моят Марк. До неподвижното му тяло е моята раница. Раницата, която взе Патрик. Едва сега я забелязвам. Сигурно е била у Марк от самото начало. Запрепъвам се към него.
Странно усещане. Не съм сигурна, че мога да го опиша. Все още го обичам. Бих дала всичко да можехме да се върнем назад във времето. Приближавам предпазливо, уплашено. Ако все още е жив, може да се опита да ме убие. Да довърши каквото е започнал. Но когато го приближавам, той не помръдва. И не знам защо това е още по-лошо.