Приклякам и се взирам в него. Същото красиво лице, същата коса, устни и очи. Същата топла кожа. Нежно докосвам ръката му. Не реагира. Осмелявам се да наклоня глава към неговата. Бузата си към устата му — обратното на жеста, който той е правил хиляди пъти. Само че вместо целувката му се опитвам да усетя топлия му дъх на бузата си, да го чуя. Доближавам глава към гърдите му, старая се да не докосвам локвичката топла кръв. Чувам съвсем тихо и слабо туптене. Още е тук. Още е жив.
Нежно отмятам косата му от челото.
— Марк? Марк, чуваш ли ме? — прошепвам.
Нищо. Привеждам се още по-близо.
— Марк? Марк? Ерин е. Можеш ли…
И тогава клепачите му потрепват и се отварят. Той вдига очи към мен бавно и замаяно. Кашля силно и смръщва лице от болка. Ще умре. Имаме броени секунди.
Очите му срещат моите и за миг, като проблясък на болен от алцхаймер, отново е той, моят Марк. После помръква. По лицето му като облак преминава друго изражение. Поглежда ме по начин, който никога няма да забравя. Вече знам какво изпитва към мен всъщност. Мимолетно е, но неопровержимо. И после издъхва.
От гората се разнася писък на птица и аз се сепвам. Отново оглеждам дърветата — няма никой. Изправям се с мъка на крака и просто стоя. Объркана, съсипана, неподвижна.
После грабвам раницата си и хуквам. Отначало не знам накъде, но докато се движа, в съзнанието ми се очертава план. Задейства се инстинктът ми за самосъхранение. Трябва да намеря телефонна кабина. На половината разстояние до пътя се препъвам в тялото на Патрик. Лежи свит на земята с разперени ръце. Гърлото му е прерязано. Продължавам да тичам.
Добирам се изтощена и разтреперана до пътя. Изтупвам се. Дръпвам вълнената шапка върху раненото чело. Изтривам кръвта на Марк от бузата си и тръгвам към селото да намеря уличен телефон.
Часът е 6:53. Той вдига след осем позвънявания.
— Еди? Ерин е. Звъня от уличен телефон. Всичко се обърка. Ами… просто… се обърка.
Очите ми се пълнят със сълзи, като чувам как трепери гласът ми. Говоря като човек от новините, като бегълка, като жертва на бомбена атака. Сигурно съм в шок. Звуча треперливо, пискливо, задъхано. Отчаяно се мъча да се вкопча в някакво подобие на нормалност, въпреки че целият ми живот е разбит на пух и прах. Усещам как дланта ми се тресе над процепа, стиснала следващата монета и измачканото листче с телефонния номер на Еди между пръстите. Какво се случи току-що, по дяволите?
— Добре, скъпа. Говори по-бавно. Добре ли си в момента? Добре ли си? В безопасност ли си?
Той е с мен. Тонът му е успокояващ, подкрепящ. Всичко ще бъде наред. Еди е тук.
— Да, да, добре съм. Главата ми… всичко е наред. Не знам какво да правя, Еди…
Трудно ми е да се съсредоточа. Не знам какво е важно. Какво да кажа и какво да премълча.
— За кое, скъпа? За кое? За парите ли?
Търпелив е, но очевидно не ме разбира. Няма как да ми прочете мислите.
— Той е… той… и още един човек. Не знам какво да правя. Не искам да влизам в затвора, Еди.
Ето това е. Това е причината да звънна на него, а не в полицията.
— Не се тревожи. Няма да те питам нищо. Не казвай нищо повече. Най-напред се успокой, Ерин. Ще го направиш ли заради мен?
Май го чувам как става от леглото, скърцането на пружините. Някъде в „Пентънвил“ две боси стъпала се спускат на пода.
— Да, добре. Разбирам. Спокойна съм.
Опитвам се да мисля само за дишането си, да го забавя. Започвам да забелязвам храстите край пътя, тишината на ранното утро. Чувам тиха прозявка от отсрещната страна, метално кънтене в килията. Представям си как Еди седи с косматите си гърди в „Пентънвил“ и говори по своя тайно внесен мобилен телефон.
— Така. Къде е той? Те? Къде сте?
Той ще оправи нещата. Усещам го.
— В Норфък. В гората.
Мълчание. Явно не е очаквал това.
— Така. Ясно. И си само ти?
— Само аз. И той. И още един.
Ясно е от тона ми, че говоря за мъртъвци. Не за живи хора.
— Двама. Застреляни?
— Да. Не, само единият. Другият е… с нож. Рана от нож. — Съзнавам, че не говоря ясно.
Вдишвам, издишвам.
— Добре. Сама ли си?
— Да.
— На уединено място.
— Много.
— Идеално. Ето какво искам да направиш, сладурче. Трябва да ги заровиш. Разбираш ли? Върни се и ги зарови. Няма да стане бързо.
В момента не мога да се съсредоточа, не мога да мисля. С радост посрещам всяко указание. Ще направя каквото трябва.
— В момента близо ли си до някакви къщи, скъпа?
Озъртам се. Срещу телефонната кабина има църква. По-надолу по пътя има още една сграда. Порутена къщурка, обрасла с бурени.