Бърз преглед на имейлите му показа, че през последните два дни е оглеждал апартаменти в Манхатън. За новия си живот. Без мен.
Питам се къде сбърках. Какво направих, че го отблъснах. Чудя се как е възможно толкова много да съм грешала за всичко. За него. Наистина бях убедена, че ме обича. Нещо повече, виждах, че ме обича. Кълна се, виждах го. Знаех, че ме обича. Нали?
Но сега не е моментът. Трябва да оправя тази каша, защото положението може съществено да се влоши, ако не внимавам. Трябва да оправя всичко. Грешките се дължат на три неща: (1) липса на време, (2) липса на предприемчивост и (3) липса на отговорност.
Свалям изцапаните с кръв чаршафи от леглото и ги накисвам в мивката. Оставям ги да изсъхнат върху нагорещения радиатор и се заемам да почистя с белина мивката и плочките. Избърсвам основата на нощната лампа и я връщам върху шкафчето с непокътната мраморна основа след съприкосновението с черепа на Патрик. Почиствам всичко, подреждам го, оправям отново леглото, после се събличам и се пъхвам под душа.
Оставям горещата вода да шурти върху главата ми. Раната ми пулсира. Всички мускули ме болят и парят под горещата струя, но още не успявам да се отпусна. Пред огледалото дръпвам коричката на раната си, за да прокърви. Старая се подът да е мокър и после строшавам и последното парче стъкло, останало на вратата.
Обаждам се на рецепцията. Гласът ми трепери. Нуждая се от помощ.
Служителката хуква да ми съдейства. Не е момичето от вчера, а по-възрастна и по-дружелюбна жена. Цялата треперя под хавлията. Обяснявам, че тъкмо излизам от душа, подхлъзнала съм се на мокрия под и съм строшила стъклото на вратата. Кръвта от раната на челото се стича по бузата ми и оцветява в червено корените на косата ми.
Жената е ужасена от това, което ме е сполетяло.
— Не би трябвало подът да е толкова хлъзгав!
Залива ме с порой от извинения. Предлага да ми възстанови част от платената сума.
Отговарям, че съм добре. Просто съм се уплашила.
Служителката се обажда на управителя, който ми предлага безплатен престой. Отказвам. Предлагат ми безплатна храна, която приемам, трепереща и по хавлия. Кръвната ми захар е ниска, трябва да хапна нещо. Преди около час изядох бисквитите от минибара. Обличам се и слизам в ресторанта долу.
Проблемът със счупената врата е разрешен. Проблемът с храната също. Дават ми лепенка за раната. Рецепционистката настоява да ми я сложи.
Едва когато съм на шосето на път за вкъщи, спирам на една бензиностанция и се обаждам на Еди от телефонната кабина.
— Готово. Благодаря ти. Благодаря за помощта. Наистина го оценявам.
Чувствам го много близък. Преживели сме заедно нещо.
— За нищо, сладурче. Радвам се, че мога да помогна. Само да не ти стане навик. — Изсумтява тихо в слушалката.
Усмихвам се. Със сигурност няма да ми стане навик.
— Няма — обещавам тихо.
Не мога да му обясня колко много ми е помогнал всъщност. Колко много му дължа. Той обаче го усеща дори по телефона.
— Чуй ме, скъпа, не съм ти казал нищо, за което вече не се беше досетила. Просто беше в шок. Помня когато на мен ми се случи за пръв път. Онова чувство. От шока е, върти номера на мозъка. Вече си добре, нали?
Отново е рязък, обратно в действителността. Стига глезотии.
— Да, по-добре съм. Искам да те попитам едно последно нещо, Еди. Колко време трябва да изчакам, преди да обявя някого за изчезнал?
Мълчание отсреща. Почти го чувам как примигва.
— Не го правиш — отговаря просто.
— Но ако се налага? — настоявам.
Отново мълчание отсреща, после чувам как Еди събира две и две. Досеща се. Мой познат, който няма да се върне у дома.
— Ясно. Разбирам. Добре… — казва и започва да ми обяснява.
Веднага щом се прибирам, звъня на айфона на Марк. Минава на гласова поща, разбира се. Заровен е дълбоко в горите на Норфък. Прокашлям се.
— Здрасти, скъпи. Току-що се прибирам. Чудех се къде си. Дано да си прекарал страхотно в Ню Йорк. Тъкмо пристигам от Норфък. А ти къде си? Кажи ми дали да ти оставя нещо за вечеря. До скоро. Обичам те. — Пращам му звучна целувка и затварям.
Първа точка — изпълнена.
Втора точка: да подредя къщата. Изгарям в камината бележката, която му оставих на стълбите. Изобщо не съм ходила у Каро. Ще кажа на полицията, че съм била в Норфък. Да си отпочина, докато Марк е в Ню Йорк. Подреждам къщата. Оправям бъркотията, която създадох, докато търсех флашката.
И накрая, когато приключвам с всичко, се отпускам изтощена на канапето в празната си къща и се вторачвам в стените — заедно сме избрали цвета, боядисани са в бяло „Йоркски камък“.