„Не мога да повярвам, че го каза“, това гласяха думите ми тогава. Е, сега вече всичко се изяснява.
Нищо не свързва Марк с Норфък. Полицията ще се нуждае от огромен късмет, за да издири таксиметровия шофьор, който го е откарал до там, особено с оглед на факта, че дори не подозират за пътуването му. Ще установят само, че Марк е слязъл от самолета на „Хийтроу“, взел е такси за вкъщи, изтеглил е пари от банкомата и е изчезнал. Изобщо не ми се беше обадил, не ме беше видял. Последното му съобщение гласеше само, че знае къде съм, че ще се видим по-късно, а после беше изчезнал.
А през цялото това време аз съм била в Норфък. Имам разписки за кредитната карта. Свидетели. Рецепционистката от хотела дори може да удостовери, че съм се подхлъзнала в банята и съм си ударила главата. Ще се оправя.
Прехвърлям всички файлове, които искам да запазя, на външен харддиск. Следобед Еди ще изпрати човек да почисти всичко от компютрите ми и да ги преинсталира.
Отменям предстоящото плащане от швейцарската банкова сметка в моята. Няма да припарвам до нея, докато не се оправят нещата.
Час и половина след първото за деня обаждане отново звънвам на Марк.
— Марк. Къде си? Обади ми се, моля те. Проверих полетите ти, няма закъснение. Да не си изпуснал полета, скъпи? Притеснявам се вече, обади ми се! Ще звънна на авиолиниите и ще проверя какво става. — И затварям.
Обаждам се на „Бритиш Еъруейс“. Разбира се, от там потвърждават, че Марк е бил в самолета.
Къде е тогава?
Звъня на родителите на Марк. Първия път, когато вдига майка му, се налага да затворя и да хукна към тоалетната да повърна. Втория път успявам да се сдържа.
— Здравей, Сюзан. Да, да, наред е. Ще те питам нещо малко странно: да си се чувала с Марк?
Обяснявам за деловото му пътуване до Ню Йорк, за това, че със сигурност се е качил на самолета за Лондон, но днес още не се е появил. Тя звучи леко притеснена, но ме уверява, че той ще си дойде. Сигурно си е изгубил телефона или нещо служебно го е ангажирало. От думите й ми хрумва идея.
Обаждам се на Хектор. Напоследък прекарва толкова време с Марк, че ми се струва уместно да попитам него. Хектор няма новини от Марк.
— Значи за последно си го виждал през уикенда, така ли? — питам.
Мълчание отсреща. После Хектор казва нещо, което изобщо не съм очаквала:
— Ерин, не съм виждал Марк от сватбата ви.
Звучи объркан. За пръв път след случилото се в Норфък аз съм искрено изненадана.
Къде е ходил Марк в дните, когато ми е казвал, че е бил с Хектор? Срещал се е с Патрик? Организирал е новия си живот в Ню Йорк?
— Не ти ли се е обаждал по работа? — питам.
— Ами не. Намери ли си нещо ново? — пита Хектор, доволен от смяната на темата.
Явно подозира, че Марк ми е изневерявал и е използвал него за извинение. Кой знае? Ясно е обаче, че Марк не е имал намерение да прави обща фирма с него. Добре. Мога да използвам тази подробност. Продължавам.
Последно обаждане.
— Марк, не знам дали прослушваш съобщенията, но никой не знае къде си. Току-що говорих с Хектор и той каза, че не те е виждал от сватбата. И не знае нищо за нова фирма. Какво става, по дяволите? Непременно ми се обади, моля те. Откачам. Обади ми се.
Затварям. Следата е готова. Съпругът ми е избягал.
Утре сутринта ще се обадя в полицията.
40
Понеделник, 3 октомври
Празнота
След последното обаждане седя в тишината и усещам празната къща като черупка. От полицията казаха, че ще дойдат до час. Не ми остава друго, освен да чакам.
Той ми липсва. Мозъкът е интересно нещо, нали? Липсва ми толкова много, че чак ме боли. Боли ме и не разбирам защо. Не разбирам какво се случи. Може би никога не можеш да опознаеш друг човек истински, нали?
Кога се промени това? В деня, когато той си изгуби работата ли? Или нещата открай време са стояли така?
Няма как да разбера дали сме били нещо хубаво, което се е развалило, или нещо лошо, което впоследствие се е разбулило. Така или иначе, ако можех да върна нещата, каквито бяха, щях да го направя. Без капка колебание. Ако можех да легна в обятията му за последен път, бих живяла в лъжа до края на живота си. Ако можех, щях.
Не знам защо се пресягам към телефона. Не влиза в плана. Просто искам да говоря с него. За последен път. Няма да навреди. Набирам номера на мобилния на Марк и за секунда, когато се свързвам, дъхът ми спира в гърлото, струва ми се, че той е вдигнал, че е жив и че всичко случило се преди това е просто някаква измама. Марк ще ми обясни, ще се върне при мен у дома и аз отново ще го притисна в прегръдките си. Само че, разбира се, не е той, Марк не е жив, не е било измама и той няма да се върне при мен — чувам съобщението за гласовата му поща. Плътния му и уверен глас, най-любимия ми звук на света. И когато прозвучава сигналът накрая, едва успявам да проговоря.