— В момента не много. Но всъщност едва започвам. Заснех един късометражен за норвежките рибари. В знак на почит към Мелвил, нещо като „Старецът и морето“.
Проверих дали не го отегчавам. Той се усмихна и ми кимна да продължа. Разговаряхме цели два часа, изпихме две бутилки „Круг“, които допусках, че ще плати той, защото щяха да струват колкото едномесечния ми наем. Всичко се лееше с лекота — и разговорът, и шампанското. Когато Марк се усмихваше, бедрото ми неволно се стягаше.
Магията секна, когато приятелят на Марк улови погледа му от другия край на заведението и му даде знак, че с дамата си тръгват. Вероятно беше извоювал някакво споразумение.
— Опасявам се, че се налага да тръгвам — надигна се Марк неохотно.
— Трябва да го изпратиш ли? — опитах се да печеля време.
Не ми се искаше да му поискам телефона, искаше ми се той да поиска моя.
— Боже, не, това би било… не, слава богу. Ще им спра такси и ангажиментът ми приключва. А ти?
— Каро живее съвсем наблизо. Сигурно ще пренощувам на канапето й.
Нямаше да ми е за пръв път, пък и честно казано, канапето й беше по-удобно от собственото ми легло.
— Но си в северната част, нали? Там живееш? — И той печелеше време.
Зад рамото му виждах как Ричард се мотае край стълбите, излъчващ пасивна агресия. Сигурно жената вече беше излязла на улицата, където минувачите я отегчаваха.
— Ами, да, във Финсбъри Парк.
Вече не бях сигурна накъде се е насочил разговорът. Пооплетохме се.
Той кимна решително. Беше си наумил нещо.
— Страхотно. Ами, казано с две думи, сестра ми ми подари за Коледа един прожекционен апарат, към който се пристрастих. Свети на празна стена в апартамента ми. Страхотно е. Искаш ли да гледаме нещо? Имам и документални филми. Едва ли ще ти хареса, но смятах да гледам един четиричасов за Чаушеску.
Погледнах го. Шегуваше ли се? Чаушеску? Това като нищо щеше да се окаже най-прекрасното откачено предложение, което бях получавала. Осъзнах, че не му бях отговорила. Той обаче продължаваше да говори, не се отказваше.
— Бившият румънски диктатор. Пял „Интернационалът“ по време на екзекуцията си. Прекалено зловещо? Вероятно. Ще ти допадне ли? Много е гот, нали? Имал собствен туристически автобус „Чаушеску бус“.
Замълча. Самото съвършенство.
— Забележително. Наистина забележително. Ще ми бъде страшно приятно. Съгласна съм.
Извадих новата си визитна картичка от чантата и му я подадох. Беше ми за трети път, откакто ги поръчах след дипломирането си миналия месец. Но жестът изглеждаше отработен. Фред Дейви имаше визитката ми, Каро също, а вече и Марк Робъртс се сдоби с нея.
— Свободна съм следващата седмица. Хайде да гледаме този мастодонт за Чаушеску.
С тези думи се обърнах и се отдалечих. Впрегнах цялата си воля, за да не погледна през рамо, преди да се скрия от поглед.
5
Сряда, 20 юли
Първото интервю
Марк ми се обажда от службата в 7:23. Нещо не е наред. Долавям паника в гласа му. Опитва се да я овладее, но аз я усещам. Изпъвам гръб. За пръв път чувам тази нотка в гласа му. Потръпвам, въпреки че в стаята е топло.
— Ерин, чуй ме, обаждам се от тоалетната. Взеха ми блекберито и трябва веднага да напусна сградата. Пред тоалетната ме чакат двама от охраната, за да ме изведат. — Говори задъхано, но се владее.
— Какво става? — питам и в съзнанието ми прелитат представи за терористични атаки и кадри, заснети с трепереща ръка от мобилен.
Само че не е това. Знам, че не е това. Вече познавам сюжета на тази история. Чувала съм я от достатъчно много хора. Зловещо безплодна е. Марк е „освободен“.
— Лорънс ме повика в кабинета си в седем. До него стигнал слухът, че си търся работа другаде. Преценил, че е най-добре за всички засегнати страни да напусна още днес. С радост щял да ми даде препоръки, бюрото ми вече било опразнено и трябвало да предам телефона си на излизане от сградата. — Линията утихва за секунда. — Не спомена кой му е казал.
Отново мълчание.
— Но всичко е наред, Ерин. Добре съм. Нали знаеш, че като уволняват някого, веднага го изпращат в “Човешки ресурси“. Извеждат те от стаята и те водят в друга заедно с представител на отдела. Гледат да си вържат гащите, по дяволите! Пълни щуротии. От „Човешки ресурси“ те питат чувствал ли си се добре във фирмата. А от теб се очаква да отговориш: „Ами, да, беше фантастично и накрая всичко се подреди идеално. Лорънс ми направи услуга. Освободи ме, за да мога да посрещна следващото предизвикателство. Дрън, дрън“.