— Марк? — Гласът ми звучи накъсано и удебелено. — Много ми липсваш. Толкова ми се иска да си дойдеш у дома. Ела си, Марк. Моля те, моля те. Не знам защо се случи така, защо се отчужди от мен. Но много съжалявам. Съжалявам, че не се държах добре с теб, че не постъпвах правилно… не казвах каквото трябва. Извинявай. Обичам те повече, отколкото можеш да предположиш. И винаги ще те обичам.
Оставям телефона и се разридавам в празната къща.
Снощи в леглото обещах на Бог много неща, в които не вярвам. Ще върна всички пари. Ще направя всичко отново, каквото си беше преди.
Преди да дойдат полицаите, разглеждам албумите със снимки. Направихме ги заедно миналата Коледа след годежа. За бъдещите ни деца: мама и татко като млади.
Толкова много спомени. Лицето му, озарено от огъня, и размазаните коледни лампички зад него. Мирисът на пушек. Греяното вино. Пръстите ми, които се плъзгат по дебелия му пуловер. Косата му на бузата ми. Уханието му, съвсем отблизо. Тежестта на тялото му. Целувките му. Любовта му.
Истинско ли беше? Нещо? Струваше ми се истинско. Съвсем истинско.
Това бяха най-хубавите мигове от живота ми. Всеки ден, прекаран с него.
В сърцето си вярвам, че всичко беше истинско. Марк се боеше да не се провали. Беше повреден. Знам го. И аз съм повредена. Иска ми се да можех да го спася. Иска ми се да можех да спася и двама ни. Той изгуби работата си. Всъщност това се случи. Вече знам какво означава то за някои мъже. След финансовата криза умираха хора. Някои скачаха, други вземаха хапчета или се пропиваха. Марк оцеля. Оцеля осем години повече от някои свои приятели.
Знаеше, че не може да се върне към предишната си работа, а не искаше да започва от нулата. Не искаше да бъде нещо по-незначително от преди. Вече разбирам, че се е ужасявал да не се наложи да се върне назад, да се върне в Ист Райдинг, обратно на дъното, обратно в самото начало. А страхът разяжда душата.
Ще ми се да го бях забелязала. Ще ми се да бях съумяла да го оправя.
Но вече всичко приключи. Него го няма. Сама съм. Може би няма да се опитвам отново. Няма да имам сили. Ще обичам Марк до сетния си час. Защото независимо дали беше истински или не, аз го обичах.
По дяволите, липсва ми.
Когато пристига полицията, аз съм развалина.
41
Събота, 24 декември
Какво се случи после
Минаха вече два месеца, откакто се обадих да съобщя за изчезването на Марк. Полицейският екип ми поиска всичко: телефонни номера на приятели, адреси, близки, служебни контакти. Дадох им компютъра му, банковите му данни, обясних им кои места посещава най-често. Разказах им за уволнението му. За споровете ни по този повод и как съм била убедена, че ще се оправим. Казах им и за новите му делови планове. За Хектор. И какво ми беше заявил Хектор по телефона онзи ден. Казах им всичко, което ме попитаха. Взеха дори старата му четка за зъби за ДНК.
Три дни по-късно на прага ми цъфна и инспектор Фостър. В отдела му получили информация за връзката ми с друго разследване. Изчезването на Марк не беше разследвано от отдела по антитероризъм, разбира се, но беше обострило интереса им. Анди ме осведоми, че посещението му не е официално, но искал да ми зададе няколко въпроса. Аз им отговорих, защото си спомних, че не бях отговорила на няколко негови обаждания, и бузите ми виновно пламнаха. Сигурно не е за вярване как така един и същ човек се оказва свързан с изчезването на двама други, без всъщност да е замесен. Ако съм научила нещо напоследък обаче, то е, че животът понякога е странно хаотичен.
Трудно ми беше да убедя Анди, че няма нищо съмнително. Но все пак може и да съм много други неща, но не членувам в терористична организация. Нямам нищо общо с изчезването на Холи и с полета й до Сирия. Марк също е много други неща, но не е избягал в Сирия като Холи. Отне ми известно време да убедя Анди в този факт и ако от полицията не подслушваше телефона ми преди, сега вече със сигурност го правеха.
Внимателно следя новините дали ще се появи нещо за паднал самолет, но през последните два месеца няма нищо. Хората от самолета сякаш са изчезнали безследно. Често си мисля за тях на океанското дъно и се питам дали са още там, в мрака, пристегнати от коланите на седалките си. Опитвам се да не го правя, но не мога да се спра.