В 19:39 часа Алекса ме вика от кухнята. Горе съм, лежа в стаята за гости, в моята стая. Вика ме само веднъж. Ясно. Силно. И в гърдите ми се поражда чувство, което не съм изпитвала от два месеца. Страх. Остър, внезапен, напрегнат. Познавам по тона й. Нещо се случва. Подготовката на коледната трапеза е спряла. Къщата е зловещо притихнала. Запътвам се по посока на звука от телевизора в уютната им кухня. От затворената фурна ухае на печена шунка с кленов сироп. Алекса и баща й стоят като вкаменени с гръб към мен, безмълвно вторачени в телевизора на стената. Не се обръщат, когато влизам. Заставам до тях и новината ме връхлита. На екрана Би Би Си предават на живо от търговска улица — лондонска улица, може би Оксфорд Стрийт. Само че няма хора. После виждам полицейския кордон. Блокирали са цялото платно. Случва се в момента. Репортажът е на живо.
Гледаме ужасени как приклекнала фигура изведнъж се втурва откъм украсената с коледни лампички витрина на магазин. Напуска укритието си слепешката и хуква към широкото празно платно на улицата. Човекът тича бързо към полицейския кордон, приведен и уплашен. Бяга от нещо, което не виждаме, от нещо страховито.
Под кадрите тръгват надписи.
РЕПОРТАЖ НА ЖИВО ОТ МЯСТОТО НА ИНЦИДЕНТ… ДВЕ ЖЕРТВИ. ДВАМА НАПАДАТЕЛИ. ВЪОРЪЖЕНА ПОЛИЦИЯ.
Ако говори репортер, не го чувам. Всичко край мен притихва, когато в ъгъла на екрана се появяват две снимки. Двамата нападатели. Веднага разпознавам лицата.
Алекса се обръща и ме поглежда. Иска да се увери, че виждам същото като нея. Снимката е на Холи. На моята Холи. Взирам се отново в екрана. В бледото младо лице на Холи. Не е полицейска снимка, каквато правят на арестуваните — това е първата ми мисъл. Не знам защо, но това ми хрумва най-напред. Показват любителска снимка. Отпреди затвора. Отпреди опожарения автобус. Отпреди всичко това. И тогава проумявам толкова внезапно, че дъхът ми секва. Случила се е ужасна трагедия. Този път Холи е направила нещо страшно. Нещо наистина много страшно.
Спомням си думите й. От онзи ден в затвора, когато я попитах какво смята да прави после. „Тепърва ще видим. Но очаквай… велики дела.“
Тя ми го каза. Предупреди ме, че ще го направи, нали? Аз знаех. В известен смисъл винаги съм знаела — не за плана им, очевидно, но някак знаех.
Какво можех да сторя обаче? Какво би могъл да стори който и да било? Не можеш да спасиш всички. Понякога е достатъчно да спасиш себе си.
Обработка
The LasT Survivors: shadow, 2018
Благодарности
На Рос, благодаря ти, че беше за пример и ме вдъхнови да тръгна по този път. Благодаря ти за енергията, знанието и съветите.
На майка ми, първия ми читател, благодаря ти, че провери дали не е ужасно! Благодаря ти за куража, за това, че подкрепи четенето ми, когато бях малка, и ме вдъхнови да започна.
Специални благодарности на Камила Рей, чудесната ми агентка. Много ти благодаря, че отговори на първия ми имейл, прочете първите три глави и после, на следващия ден, целия ръкопис. Благодаря ти за страхотните мисли, идеи и насока и че беше фен на Ерин. Не мога да ти благодаря достатъчно, че ме запозна с един изцяло нов и вълнуващ свят.
На невероятната Кейт Мисяк, редакторката ми в „Балантайн“, благодаря ти, че прочете ръкописа толкова бързо, благодаря ти за вярата и ентусиазма от първия ни телефонен разговор. Благодаря ти за редакторския ти усет, орловите очи и любовта към добрата история — беше пълно удоволствие да се работи с теб.
На страхотната Ан Пери, моята британска редакторка, благодаря ти, че се влюби в тази книга, и за чудесната съвместна работа. Толкова съм щастлива, че „Нещо във водата“ намери дом в „Саймън енд Шустър“.
Благодаря на всички, които помогнаха за книгата в ръцете ви! Работата с вас беше една осъществена мечта.
Информация за текста
Издание:
Catherine Steadman
Something in the Water
Copyright © 2018 by Catherine Steadman
Катрин Стедман
Нещо във водата
Английска Първо издание
Превод © Надежда Розова
Худ. оформление © Николай Пекарев
Редактор Свилена Господинова
Коректор Симона Христова
ОБСИДИАН София 2018
ISBN-978-954-769-155-2