Марк дърдори глупости. Дори по телефона е усетил тревогата ми.
— Добре съм, Ерин. Всичко ще бъде наред. Обещавам ти. Виж, сега трябва да тръгна с онези от охраната, но след около час ще си бъда у дома.
Аз обаче не съм вкъщи. В момента съм в затвора „Холоуей“ и ми предстои първото интервю на живо. Не може да е забравил, нали? По дяволите! Моля те, Марк, дано да нямаш нужда от мен точно сега! Дано да си добре!
Ако се нуждае от мен обаче, ще отида. Мамка му. Тези две постоянно противоречащи си нужди — да се погрижиш за собствения си живот и да бъдеш нечия опора. Собственият ти живот или партньорът ти. Колкото и да се стараеш, не може да имаш и двете.
— Да се прибера ли? — питам.
Мълчание.
— Не, не, всичко е наред — казва той накрая. — Трябва да се обадя на една камара хора и да уредя нещо. Трябва да се наместя някъде, преди тази история да се раздуха. Рафи и Андрю трябваше да ми се обадят още вчера…
Чувам как някой тропа по вратата му.
— По дяволите! Ей сега, приятел! Боже. Остави ме да пусна една вода! — провиква се Марк. — Трябва да затварям, скъпа. Нямам време. Звънни ми след интервюто. Обичам те.
— И аз те обичам. — Изпращам звучна целувка, но той вече е затворил.
Тишина. Отново съм в притихналата чакалня. Надзирателят ме поглежда и се понамръщва с тъмните си строги, но добри очи.
— Не искам да досаждам, но не е разрешено да го използвате тук — промърморва той смутено.
Това му е работата обаче и той се старае. Слагам телефона на самолетен режим и го оставям върху масата пред себе си. Отново тишина. Вторачвам се в празния стол от отсрещната страна на масата. Столът, където ще седне събеседничката ми.
Усещам кратка тръпка, че съм на свобода. Не съм в онази тоалетна с Марк. За мен целият свят все още е отворен и ведър. Проблемът не ме засяга. Вината следва незабавно. Каква ужасна мисъл. Разбира се, че проблемът ме засяга. Засяга и двама ни. След няколко месеца ще се женим. Не успявам обаче да задържа усещането. Затруднението на Марк не е мое. Какво означава това? Нямам чувството, че се е случило нещо съкрушително. Чувствам се свободна и лека.
Той ще се оправи, успокоявам се. Може би затова не усещам нищо. Защото утре всичко ще бъде наред. Ще се прибера рано довечера. Ще му приготвя вечеря. Ще си отворим вино. Вино и вана.
Внезапно електрическата врата избръмчава и ме връща рязко в настоящето. Следва тихото тракане на плъзгащите се резета. Оправям бележника си. Подреждам химикалките. Надзирателят улавя погледа ми.
— Ако нещо ви смути, само ми кимнете, и веднага ще прекратим — уверява ме той. — Аз ще бъда в стаята, както сигурно са ви предупредили.
— Да, благодаря, Амал.
Усмихвам му се професионално и включвам камерата с насочен към вратата обектив. Амал натиска копчето за отваряне на вратата. Оглушително бръмчене. Ето, започва се. Първото интервю.
Механизмът на вратата отново изтрещява и на решетестото прозорче се появява ниско русо момиче. Две очи се спират върху мен, пронизват ме, после се отместват.
Изправям се още преди импулсът да е стигнал до зоната в мозъка ми, която взема решенията. Алармата отеква гръмовно в стаята. После тракането на резетата, освобождаването на магнитите.
Тя пристъпва в стаята, първата ми събеседничка, в целия си сто и шейсет сантиметров ръст. Холи Байфорд е на двайсет и три и болезнено слаба. Дългата й коса е вдигната, синият й затворнически гащеризон е провиснал. Остри скули. Прилича на дете. Казват, че разбираш кога започваш да остаряваш, ако всички край теб ти изглеждат невъзможно млади. Аз съм само на трийсет. Холи Байфорд ми се струва на шестнайсет.
Вратата избръмчава зад нея. Амал кашля. Радвам се, че е в стаята. Вчера ми се обадиха от затвора — Холи отбелязвала напредък, но все още не били склонни да я оставят без надзор. Холи продължава да стърчи без капка стеснение насред стаята. Очите й лениво обхождат мебелировката, камерата. Мен ме прескачат. Още не е регистрирала присъствието ми. И после кацат върху лицето ми. Тялото ми се напряга. Мобилизирам се. Погледът е суров. Удря ме. Твърд е. Прави я много по-солидна, отколкото внушава тялото й.
— Значи ти си Ерин — казва тя.
— Радвам се да се срещнем на живо, Холи — отговарям аз.
Телефонните ни разговори през последните три месеца бяха кратки. Говорех предимно аз, обяснявах проекта, а мълчанието отсреща понякога беше накъсвано от нейните разсеяни „да“ и „не“. Сега обаче, като я гледам пред себе си, разбирам, че мълчанието, което по телефона ми се струваше празно, всъщност е било доста пълно. Но не знам с какво по-точно.