— Искаш ли да седнеш?
— Всъщност не.
Тя остава до вратата. Безизходица.
— Холи, седни, ако обичаш, иначе ще те върна в килията — изстрелва Амал в напрегнатото мълчание.
Тя бавно дръпва стола срещу мен изпод масата и сяда с ръце в скута. Вдига поглед към матовия прозорец високо на стената на чакалнята. Стрелвам Амал с поглед. Той кимва успокоително. Давай.
— И така, Холи, започвам направо с въпросите, както говорихме по телефона. Не се притеснявай от камерата, разговаряй с мен, както говориш обикновено.
Тя изобщо не поглежда към мен, продължава да се взира в светлия квадрат горе. Дали мисли за навън? За небето? Вятъра? Неочаквано си представям Марк в такси на път за вкъщи, с кашон с вещите си в скута, затънал в блатото на собствената си бъркотия. Какво ли си мисли в момента, докато прекосява Лондонското Сити без посока? И аз поглеждам към прозореца. Над нас две чайки кръжат в безбрежната синева. Вдъхвам дълбоко вонящия на белина затворнически въздух и свеждам очи към бележките си. Не бива да се разсейвам. Изтласквам Марк назад в съзнанието си и се взирам в острото лице на Холи.
— Е, ясно ли е, Холи?
Тя свежда очи към мен.
— Моля? — пита, все едно дрънкам нещо неразбираемо.
Добре. Трябва да овладея положението. План Б. Хайде просто да приключим.
— Холи, кажи пред камерата името си, възрастта, продължителността на присъдата и обвинението, ако обичаш.
Проста и ясна инструкция. Тонът ми е заприличал на този на Амал. Нямаме време за игра, каквато и да е.
Тя се изправя на мястото си. За добро или за лошо, тази динамика й е позната.
— Холи Байфорд, на двайсет и три, пет години за палеж по време на бунтовете в Лондон — отговаря отсечено, наизуст.
Тя е една от хилядите арестувани през петте дни на бунтове в цял Лондон през август 2011-а. Бунтовете започват, когато мирен протест срещу незаконната стрелба по Марк Дъган бързо ескалира в нещо съвсем различно. Анархисти, уверени в правотата си, незабавно се възползват от безредието и в Тотнъм настава хаос. Нападат полицаи, опожаряват магазини, унищожават къщи, ограбват търговски център. През следващите няколко дни и нощи безредиците плъзват в цял Лондон. Метежници и крадци си дават сметка, че са на крачка пред полицията, и започват да координират нападението си през социалните медии. Бандитите се събират, обединяват сили и нападат магазини, след което публикуват онлайн снимки с плячката си. Хората се отдръпват, уплашени да не бъдат нападнати, а и по-лошо.
Помня как по онова време гледах неясното видео, заснето с телефон, на хора, които нахлуват в магазин на „Джей Ди Спортс“, защото им трябват маратонки и спортни чорапи.
Не ме разбирайте погрешно, не омаловажавам положението. Не можеш до безкрай да дразниш хората с неща, които нямат. Притискаш ги само донякъде. Докато те не реагират със същото.
През онези пет дни през август 2011 г. Лондон беше в състояние на свободно падане.
От всички 4600 ареста, направени през онзи ден, рекордните 2250 стигнаха до съд. Присъдите бяха бързи и строги. Властите се опасяваха, че ако замесените млади хора не станат за назидание, ще възникне тревожен прецедент. Половината от обвинените млади хора бяха под двайсет и една години. Една от тях е Холи.
Седи срещу мен на масата и отново насочва поглед нагоре към прозореца.
— Какво направи по време на бунтовете, Холи? Разкажи ни за онази нощ, както си я спомняш.
Тя сподавя смеха си, очите й се насочват към Амал в търсене на съюзник, после бавно се плъзгат към мен и лицето й отново става сурово.
— Както я помня… — подсмихва се тя. — Беше уикендът, когато застреляха Марк Дъган. Погледнах във Фейсбук и видях, че всички правят нещо щуро — нахлуват в магазини и грабят всякакви неща, дрехи и какво ли не, а полицията не прави нищо, дори не са отишли да се опитат да ги спрат. Братът на една приятелка каза, че ще ни закара да си вземем и ние нещо, но после се притесни да не му снимат номерата на колата и не го направи.
Тя млъква и отново поглежда към Амал. Той се е вторачил безизразно право напред. Холи може да говори каквото си иска.
— Както и да е, в неделя наистина навсякъде настана бъркотия. Едно приятелче, Аш, ми прати есемес, че се канят да нахлуят в „Уитгифт“. Това е най-големият търговски център в Кройдън. Аш каза да бъдем с качулки, да си скрием лицата заради охранителните камери. Отидохме адски много хора. Навсякъде по улицата имаше натрошени стъкла и всички просто си стояха. Аш тръгна да разбива електронната врата на „Уитгифт“. Алармата се включи и всички се скупчихме, защото си помислихме, че полицията скоро ще пристигне. Никой обаче не влезе, само си стояхме. После някакъв тип, който просто притичваше покрай нас, изведнъж се вряза в тълпата и се развика: „Какво чакате, по дяволите, мъпети такива!“, и се втурна вътре.