После и ние се юрнахме. Взех си малко дрехи, няколко хубави неща. Това ли те интересува?
Тя млъква. Мъртвият й поглед отново се приковава категорично върху мен.
— Да, Холи, точно това ме интересува. Продължавай, моля.
Кимвам й и се опитвам да остана равнодушна, безстрастна. Не искам нещата да се объркат. Тя отново се подсмихва и се размърдва на мястото си. Продължава.
— После огладняхме и се върнахме на главната улица. Хората хвърляха разни неща — автомати за вестници, тухли, запалени бутилки. Преграждаха улицата с контейнерите за смет. Аш се присъедини и когато видяхме полицията, си плюхме на петите обратно към спирката. Там беше спокойно и един голям автобус беше спрял на средата на пътя със светнати фарове и още пълен с хора. Искахме да се сврем за малко на сигурно място, обаче шофьорът отказваше да отвори вратите. Ядоса се, разкрещя се, започна да ръкомаха. После някой отвори задната врата и хората от автобуса започнаха да се изсипват от онзи край, защото ги беше страх да не ги нападнем или нещо такова. Шофьорът напълни гащите от страх, защото сега, на отворена врата вече не можеше да се прави на храбрец. После и той тръгна да бяга, а ние се настанихме в автобуса.
Тя се обляга на стола си доволно и отново вдига очи към прозореца.
— Беше гот. Качихме се на горния етаж, излегнахме се на задните седалки и хапнахме малко пилешко. Пийнахме. Тогава са снимали лицата на всички. — Отбелязва го замислено. — Както и да е, излях малко „Джак Даниълс“ на задните седалки и го запалих с един от онези безплатни вестници ей така, на шега. Аш се разкикоти, защото не очакваше, че мога, а после цялата задна част на автобуса пламна. Всички се разкикотихме и започнахме да хвърляме още вестници, защото горе и бездруго цареше хаос. Разпали се много силно и вонеше, затова излязохме да гледаме отвън. Аш казваше на всички, че аз съм го направила. Вече целият автобус гореше. Минувачите ни поздравяваха с пляскане на ръце или с потупване на юмруци, беше пълна лудница. Направихме страхотни снимки с телефона ми. Не ме гледай така. Не съм малоумна. Нямаше да кача снимките онлайн или нещо подобно.
— Холи, как те заловиха? — питам с неутрален тон.
Очите й се откъсват от мен. Зарязва предизвикателността.
— Оказа се, че някой ме е снимал с мобилния си — как паля автобуса и как гледаме. И Аш, който казва, че аз съм го подпалила. На следващия ден излезе и снимка на първа страница на местния вестник. Как гледам горящия автобус. Използваха я в съда. Имаха и видеото, докато сме били вътре.
Гледала съм го. Холи с блеснал поглед като дете, което гледа фойерверки, весела, жива. Приятелят й Аш — заплашителна планина от мускули и спортни дрехи до нея, нейният закрилник. Смущаваш се от смеха, от вълнението, от гордостта. Смразяваш се, като гледаш поведението й сега, защото знаеш какво я кара да се усмихва.
— Вълнуваш ли се, че скоро си отиваш у дома?
Почти не очаквам откровен отговор, но трябва да попитам.
Тя отново поглежда към Амал. Смълчава се.
— Да, хубаво ще е. Липсват ми моите хора. Искам пак да облека нормални дрехи. — Холи свива рамене под широкия си гащеризон. — Да хапна нормална храна. Тук направо ще ме уморят от глад, адски е безвкусно.
— Смяташ ли, че някога пак ще направиш нещо такова, след като излезеш? — питам аз.
Струва си да пробвам. Тя се усмихва, най-сетне. Изпъва гръб на стола.
— Категорично не. Никога няма да направя такова нещо.
Холи пак се подсмихва. Дори не се старае да излъже убедително. Възнамерява да го направи отново, и още как. Започвам да се чувствам неловко от разговора. За пръв път се питам дали Холи не е психично болна. Искам интервюто да свърши.
— Какви планове имаш за бъдещето?
Поведението й тутакси се променя — лицето и позата стават други. Отново изглежда по-дребна, някак уязвима. Тонът на гласа й неочаквано става нормален, глас на двайсет и три годишна жена. Учтив, открит, дружелюбен. Промяната е дълбоко смущаваща. Не се съмнявам, че това е лицето, което ще види комисията по освобождаването.
— Ами говорих със затворническата благотворителна организация да се включа като помощничка, за да съкратя изпитателния срок. Искам да се върна в обществото и да докажа, че отново може да ми се има доверие. Ще ми помогнат да си намеря работа и ще се постарая заедно с надзорника си да се върна в правия път — казва тя мило и бодро.