— Добре, готови сме, миличка — изтрива мъха от коленете си Мери, докато става.
На улицата Каро се обръща към мен:
— Късен обяд?
Умирам от глад. Не съм хапвала нищо от снощи. Сутринта взех необичайното за мен нелогично решение да не закусвам заради пробата на роклята. Знам, знам, в деня на сватбата всъщност ще се храня. Дори го очаквам с нетърпение — кетърингът, който сме избрали, изглежда страхотно. Ангажирали сме го, платили сме депозит. Ще дегустираме менюто следващата седмица. Боже, умирам от глад.
— Идеално.
Поглеждам си часовника: три следобед. По-късно е, отколкото си мислех, но наистина трябва да поговоря с нея. Босоногото сноване на Марк се върти неспирно в съзнанието ми. Имам нужда да поговоря с нея за работата на Марк. Не искам, но се налага. Макар да ми се струва като предателство да обсъждам връзката ни с други хора. Обикновено е обратно — двамата с Марк обсъждаме другите. Не говорим един за друг пред външни хора. Ние сме си ние. Непроницаеми. Досега.
Не Марк е проблемът обаче. Просто не знам как да постъпя. Как да поправя случилото се. Каро явно е разгадала изражението ми.
— Хайде, отиваме в „Джордж“ — заявява тя.
Да, „Джордж“. Там ще е спокойно по това време. Ресторантът е превъзходен, само за членове, с веранда под сенници навътре от улицата в сърцевината на „Мейфеър“. Галерията осигурява на Каро достъп до всичко. Тя ме хваща за ръката и ме повежда.
— Какво има? — пита тя настойчиво, след като сервитьорът ни поднася две изпотени чаши с ледена вода и се отдалечава.
Поглеждам я, докато жадно пия, а резенчето лимон настойчиво ме потупва по горната устна.
Тя се подсмихва.
— Не си прави труда да ме уверяваш, че всичко е наред. Не те бива в лъжите, Ерин. И очевидно си умираш да ми кажеш. Така че говори.
Каро поднася чашата към устните си и отпива очаквателно.
Изпила съм си водата. Кубчетата лед издрънчават.
— Ако ще водим този разговор, трябва после да го забравиш. Обещай ми. — И аз колебливо оставям празната чаша.
— По дяволите, скъпа. Да, добре, обещавам.
Тя се обляга на стола си и извива вежди.
— Става дума за Марк. Уволниха го.
Говоря малко по-тихо. За всеки случай. Забелязала съм бизнесмените през три маси.
— Какво? Съкратен ли е?
Тя се навежда напред и снижава глас като мен. Страхотна двойка сме.
— Не. Плащат му междинния отпуск, но без финансовото обезщетение. Без солидната сума. Принудиха го да подаде оставка в замяна на препоръки. Ако беше отказал, щяха да го уволнят и без тях. Явно това са искали да направят, докато шефът му не убедил всички, че Марк е подал оставка доброволно.
— Какво!? Ама как? Това е… нелепо! Мамка му, той добре ли е?
Каро извисява глас с една октава. Един от бизнесмените се завърта на стола си и ни поглежда. Шъткам й.
— Всичко е наред. Искам да кажа… той не е добре, но нещата са наред. Малко е странно, защото наистина се опитвам да го подкрепям, обаче в същото време не ми се иска да… нали се сещаш, той да се почувства безсилен заради помощта ми, нали разбираш? Деликатно е. Така да се каже, трябва да го правя, без да забележи. Не ме разбирай погрешно — не че той има нужда някой да му повдига духа или нещо подобно. Просто защото го обичам, Каро. Искам да бъде щастлив. Но той не ми позволява да го направя щастлив. Изглежда, смята, че тревогата му помага да се съсредоточи или нещо подобно, че тя ще му помогне да оправи нещата. Никога не съм го виждала да се държи така, разбираш ли? Марк винаги има план, но този път се проваля. Положението в Европейския съюз, проклетият Брекзит, пропадането на лирата до дъното, до абсолютното дъно, правителството на новия министър-председател, новият външен министър, за бога. Доналд Тръмп! Всичко е прецакано. Най-неподходящото време за тази пълна гадория.
— Да — клати глава солидарно Каро, а аз продължавам:
— Знам не по-зле от него, че това съсипва шансовете му да си намери нещо друго. И не само това: дори някой да търси да наеме хора, Марк трудно ще обясни на новия си шеф защо е напуснал предишното си място, преди да си подсигури ново. Според него всички ще се чудят защо е постъпил така. Изглежда странно, няма спор. Той така казва. Според мен обаче трябва просто да отговаря, че не му е харесвало да работи там. Или че е искал да си почине от работата преди лудницата около сватбата. Така де, не е престъпление. Разбирам обаче какво има предвид той. Ще изглежда слабак. В техните очи. Все едно не е бил в състояние да понесе напрежението и е трябвало да си даде почивка. Все едно е получил нервен срив или нещо подобно. Боже, толкова е досадно. Сериозно, Каро, влудява ме. Не мога да оправя нещата. Каквото и да предложа, бива отхвърлено. Просто не знам как да постъпя. Затова седя, слушам и кимам.