Млъквам. Тя се размърдва на мястото си. Поглежда към улицата и също кима, преди да отговори.
— Не знам какво да ти кажа, скъпа. Чувствам се безсилна. И мен би ме влудявало на твое място. Марк е умен мъж обаче, нали? Така де, способен е на всичко, права ли съм? Защо да не си намери друга работа? Би могъл да работи където и да е с неговия опит. Защо просто не си потърси нещо съвсем различно?
Отговорът е прост. Същият, който бих дала на Каро, ако ме попита защо аз не сменя попрището си. Не искам да правя нищо друго. Марк също не иска да прави нищо друго.
— Със сигурност би могъл. Но знаеш ли, дано да не се стигне дотам. Все още чакаме да ни отговорят от няколко места. Просто сватбата наближава, а на мен ми се струва, че той се е отдръпнал малко.
— От кое? От подготовката на сватбата ли? Или от връзката ви?
— Не знам за подготовката… Не знам, Каро. Не, не от връзката ни. Не. — Вече съжалявам.
— Гадно ли се държи?
Тонът й е необичайно, крайно сериозен. Не сдържам смеха си. Каро тутакси се загрижва, явно поведението ми е много нетипично. Сигурно мисли, че превъртам.
— Извинявай! Не. Не, не се държи гадно.
Поглеждам разтревоженото й лице, набръчканото чело. Внезапно си давам сметка, че разговорът е безсмислен. Каро не знае какво трябва да направя. Няма представа. Всъщност тя изобщо не знае много за мен. Приятелки сме, но в действителност не се познаваме. Няма да намеря решение тук. Трябва да го обсъдя с Марк. Би трябвало с Каро да говорим за цветя, торти и женски партита. Вземам се в ръце.
— Знаеш ли какво, явно просто умирам от глад! Не съм закусвала — признавам. — Всъщност всичко си е наред, май малко се шашкам заради сватбата. И заради ниската си кръвна захар. Всъщност имам нужда от една тортила с пилешко и от онзи тънък чипс. И вино.
Усмивката на Каро тутакси се връща. Пак съм си старата аз. Всичко е наред, стресът е забравен. Изповедта е заличена. Плочата е изтрита. Преодоляла съм критичния момент и тя е до мен. Продължаваме напред. Благодаря ти, Каро. И точно по тази причина, дами и господа, тя ще ми бъде шаферка.
Късно следобед най-сетне оставям Каро и се вливам в потока на пътниците надолу към метрото в час пик, леко замаяна от виното и доста бавна. Докато пътувам към къщи, обмислям какво да му кажа. Трябва да поговорим както трябва. За всичко всъщност.
Или пък трябва да се чукаме. Това като че ли винаги ни зарежда. Вече четири дни не сме го правили, а това е много за нас. Всъщност ние се любим поне веднъж дневно, такава двойка сме. Знам, знам. Не ме разбирайте погрешно, знам, че не е обичайно. Знам, че след първата година това е щуро. Знам го, защото, преди да се запозная с Марк, сексът беше по-скоро нещо като събитие, за което имаш билет веднъж месечно. Свръх-обсъждан и крайно разочароващ. Повярвайте ми, преживяла съм предостатъчно скапани връзки. Само че ние двамата — Марк и аз — бяхме различни. Желая го. Желая го постоянно. Мириса му, лицето му, тила му, ръцете му върху тялото ми. Между краката ми.
Боже, колко ми липсва. Усещам как пулсът ми се учестява. Жената срещу мен вдига поглед от кръстословицата си. Смръщва се. Може би чува мислите ми.
Под роклята си усещам мекото потъркване на прасковената коприна по кожата си. Еднакъв сутиен и бикини. Винаги нося комплекти, откакто започнах да излизам с Марк. Той обича коприна. Бавно кръстосвам крака и усещам допира на кожа до кожа.
8
Събота, 13 август
Дегустация
Първото нещо, свързано със сватбата, което предприехме, след като се сгодихме, беше да разгледаме евентуални ресторанти. Ходихме на много места: шантави, сурови, пищни, футуристични, земни. Какви ли не, обиколихме ги всичките. Но още щом влязохме в рецепцията на „Кафе Роял“ с дървената ламперия и книжната атмосфера, стана ясно, че искаме това. Каквото и да беше.
Днес ще опитаме по три варианта на менюто, приготвени само за нас и поднесени в някоя от залите, съчетани със съответните вина и шампанско. Очакваме го отдавна, но сега, когато моментът настъпи, ни се струва донякъде като формалност. Освен това е странно да празнуваме, докато Марк преживява неприятности. Не може да спрем живота си обаче.
В метрото на път за насам Марк чете новините на телефона си. Аз се опитвам да направя същото. На „Ковънт Гардън“ той се обръща към мен: